Дом [bg]

— Продължавай да спиш, Мат — каза Кларк. — Всичко е наред.

Кларк се измъкна навън в коридора и затвори вратата зад себе си.

— Защо сте тук?

— Дойдох да говоря с Франческа — каза Майрън.

Нещо се стрелна по лицето му.

— За какво?

— За изпита по икономика — каза Майрън. — Чух, че ще е просто кошмарен.

Кларк се намръщи.

— Трябва ли да се засмея?

— Е, признавам си, че не е от най-добрите ми шеги, но…

— Майка ми каза, че вие и братовчед ми Уин се опитвате да откриете Рийс.

Майрън кимна.

— Така е.

— Но Франческа не знае нищо.

Майрън му спести цялата метафора с вършеенето из купа сено.

— Може би знае повече, отколкото си мисли, че знае.

Кларк поклати глава.

— Щеше да ми е казала.

Не бързай, помисли си Майрън. Ако стоиш пред купа сено, повършей малко из нея, преди да търсиш друга. Или нещо такова. Накратко, прояви още малко търпение с Кларк.

— Вие двамата сигурно сте доста близки — каза Майрън.

— Франческа е най-добрата ми приятелка.

— Израснали сте заедно?

— Да. Но ни свързва много повече от това.

Една врата надолу по коридора се отвори. Някакво момче се препъна, докато излизаше от нея, точно както само един студент в ранна сутрин може да го направи.

— Единствено тя ме разбираше — продължи Кларк. — Знаете ли какво имам предвид?

Майрън знаеше, но каза:

— Представи си, че не знам.

— Бяхме просто деца. Бяхме едва в пети клас.

— Помня. В класа на господин Хиксън.

— Диксън.

— Вярно, извинявай. Диксън. Продължавай.

Кларк преглътна и потърка брадичката си.

— И така, бяхме просто малки деца. Да, двамата с Франческа бяхме приятели, но не е като да сме прекарвали много време заедно. Нали знаете как е в тази възраст?

Майрън кимна.

— Момчетата са с момчетата, момичетата с момичетата.

— Да. Но после всичко… имам предвид, че малките братчета и на двама ни — Кларк щракна с пръсти — изчезнаха. Просто така. Можете ли да си представите как ни се отрази това?

Майрън не беше сигурен дали въпросът е риторичен, или не. В коридора се носеше спарената воня на разлята бира и студентски тревоги. На стената имаше табло, отрупано с листовки и обяви за срещите на всевъзможни групи и клубове — всичко от бадминтон до екзотични танци, от теория на феминизма до ансамбъл от флейти. Имаше клубове, чиито имена Майрън не разбираше, като „Оркeзис“, „Гайа“ и „Таал“, а и какво точно представляваше „Танцова трупа Пепелянка“?

— Първоначално, когато брат ти изчезне, си стоиш вкъщи и не ходиш на училище — каза Кларк някак отнесено. — Вече не помня колко дълго. Седмица ли беше, един месец? Не помня. Но в някакъв момент трябва да се върнеш и когато го направиш, всички те гледат, все едно си някакво извънземно. Приятелите ти. Учителите ти. Всички. А след училище се прибираш вкъщи и там е още по-ужасно. Родителите ти са на ръба. И са като вкопчени в теб, защото вече се страхуват да не загубят и другото си дете. Затова се прибираш вкъщи и се опитваш да избягаш в стаята си, но когато правиш това, минаваш точно покрай стаята му. Всеки ден. Продължаваш да живееш — и въпреки това никога не можеш наистина да продължиш. Опитваш да се измъкнеш от сенките, но в един момент виждаш тъжното лице на майка си и това отново те събаря на земята.