Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Той бе се изправил в целия си ръст, бе обхванал с един поглед, успокоил и уредил всичко, бе се опълчил срещу всичко... И точно тогава, насред борбата, насред телеграмите, писмата и сметките, върху главата му се струпа и това: Грюнлих, Б. Грюнлих, мъжът на неговата дъщеря, беше изпаднал в несъстоятелност и в едно дълго, объркано, безкрайно жаловито писмо молеше, просеше, хленчеше за временна помощ от сто до сто и двадесет хиляди марки! Консулът уведоми накъсо, повърхностно и предпазливо жена си, отговори студено и без да се задължава с нещо, че моли господин Грюнлих заедно със споменатия банкер Кеселмайер за един разговор в дома на първия, и замина.
Тони го покани в салона. Тя беше във възторг винаги когато можеше да приеме гости в кафявокопринения салон и понеже без да вижда ясно нещата, беше пропита от тържествено чувство за важността на сегашното положение, тя не направи днес изключение дори за баща си. Тя изглеждаше добре, хубава и сериозна. Беше облякла светлосива рокля, гарнирана с дантели на гърдите и на китките, с камбановидни ръкави и силно издут кринолин по последна мода, на якичката пред шията беше забола малка брилянтна тока.
— Добър ден, папа! Най-сетне пак те виждам! Как е мама? Имаш ли добри новини от Том?... Моля, съблечи се, седни, мили папа!... Няма ли да се поизмиеш и поочистиш? Аз поръчах да приготвят горе стаята за гости... Грюнлих също тъкмо се облича...
— Остави го на спокойствие, чедо, ще го почакам тук. Знаеш, че съм дошъл да поприказвам с мъжа ти... да поприказвам много, много сериозно с него, мила Тони. Господин Кеселмайер тука ли е?
— Да, татко. Седи в цветарника и разглежда албума...
— Где е Ерика?
— Горе в детската стая, с Тинка. Тя е добре. Къпе куклата си... разбира се, не във вода... куклата е восъчна... с една дума — играе.
— Разбира се. — Консулът въздъхна облекчително и продължи: — Не мога да допусна, мило дете, че положението... положението на твоя мъж ти е известно?
Той беше се наместил на един от фотьойлите, наредени около голямата маса, а Тони седеше в нозете му, на малко кресло, което представляваше три копринени възглавници, натрупани косо една върху друга. Пръстите на дясната му ръка играеха внимателно с брилянтите на шията й.
— Не, папа — отговори Тони, — трябва да призная, че не ми е известно нищо. Боже мой, знаеш ли, аз съм цяла гъска, не разбирам нищо! Неотдавна подслушах, когато Кеселмайер говореше с Грюнлих... Накрая ми се стори, че господин Кеселмайер пак се шегува... той винаги приказва много смешно. Един-два пъти дочух твоето име...
— Дочу моето име? Във връзка с какво?
— Не, за връзката не зная нищо, папа!... От тоя ден насам Грюнлих беше навъсен... да, непоносим, длъжна съм да кажа това... До вчера... Вчера беше кротък, весел и ме попита десет-дванайсет пъти дали го обичам, дали бих се застъпила за него пред тебе, ако му се наложи да те помоли за нещо...
— Ах…
— Да... Обади ми, че ти е писал и че ти си щял да дойдеш... Добре, че дойде! Малко страшно е... Грюнлих е натъкмил зелената маса за игра на карти... сложил е голямо количество хартия и моливи... щял си после да имаш там съвещание с него и Кеселмайер...
— Слушай, мило дете — каза консулът, като я помилва по косите. — Трябва да те попитам нещо, нещо сериозно. Кажи ми... ти обичаш мъжа си от все сърце, нали?
— Разбира се, папа — каза Тони с такова детински-лицемерно изражение, каквото беше си придала веднъж в миналото, когато я бяха попитали: „Ти няма вече никога да дразниш кукларката, нали, Тони?“
Консулът помълча един миг.
— Значи, ти го обичаш толкова — попита той после, — че не би могла да живееш без него... в никакъв случай, нали? Дори ако по божията воля неговото положение се промени дотам... ако се озове в условия, които няма да му позволяват вече да те огражда и занапред с всички тия неща?...
И ръката му описа бегло движение над мебелите и завесите по вратите на стаята, над позлатения часовник на огледалната етажерка и накрая над роклята й.
— Разбира се, папа — повтори Тони с онзи успокоителен тон, който възприемаше почти винаги, когато някой й говореше сериозно.
Тя погледна встрани от бащиното лице към прозореца, зад който беззвучно валеше ситен и гъст, замъгляващ дъжд. В очите й личеше онова изражение, което се явява у деца, когато след прочетената приказка сме толкова нетактични да им втълпяваме общи разсъждения върху морал и дълг — изражение, в което бяха смесени смут и нетърпеливост, кротост и сръдня.