Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Консулът я гледа в течение на една минута безмълвно и замислено, като премигваше с очи... Доволен ли беше от нейния отговор? У дома и по пътя той бе обмислил зряло всичко.
Всеки ще схване, че първото и най-съкровено решение на Йохан Буденброк беше: по възможност да избегне да даде на зетя си каквато и да било сума. Но като си спомнеше как настойчиво — нека употребим една по-мека дума — той самият подкрепяше тоя брак, като си спомнеше погледа, който детето му бе дишало към него на раздяла след сватбата и бе го политало: „Доволен ли си от мене?“ — той беше длъжен да се натовари с доста угнетителното съзнание за виновност спрямо дъщерята и да си каже сам, че този въпрос би трябвало да бъде решен единствено от нейната воля. Той много добре знаеше, че тя бе се съгласила на тоя брак не по любовни причини, но не изпускаше из пред вид възможността, че изтеклите четири години, навикът и раждането на детето може да са променили много неща, че сега Тони може да се чувствува свързана тялом и духом с мъжа си и по убедителни религиозни и светски основания да отблъсне всяка мисъл за развод. В такъв случай, размишляваше консулът, би трябвало волю-неволю да даде всяка поискана парична сума. Наистина християнският дълг и женското достойнство повеляваха Тони безусловно да последва и в нещастието мъжа, с когото беше венчана, но ако тя действително разкриеше такова решение, той чувствуваше, че тогава няма право да я лишава занапред — не по нейна вина — от всички ония житейски украси и удобства, с които тя беше свикнала от дете... Наопаки, той се чувствуваше задължен да предотврати катастрофата и на всяка цена да спаси Б. Грюнлих. Накъсо: резултат на неговите размишления беше желанието да прибере дъщеря си заедно с детето й при себе си и да даде пътя на господин Грюнлих. Дано бог не допусне тая крайност! За всеки случай в ума му се въртеше онзи параграф от закона, който даваше право на развод, в случай че съпругът не е способен да прехранва жена си и децата си. Но преди всичко трябваше да узнае гледището на дъщеря си.
— Виждам — каза той, като продължи да милва нежно косите й, — виждам, мило дете, че те въодушевяват добри и похвални принципи. Обаче не мога да приема, че гледаш на нещата така, както, уви, трябва да се гледа на тях, именно: като на факти. Аз не те питах какво би направила в такъв или онакъв случай, а какво ще направиш сега, днес, тутакси. Не ми е известно доколко знаеш или се досещаш как стоят работите... затова се натоварих сам с печалния дълг да ти обадя, че твоят мъж се вижда принуден да прекрати плащанията си, че търговското му положение е неудържимо... мисля, че ме разбираш...
— Грюнлих е стигнал до банкрут? — попита тихо Тони, като се понадигна от възглавниците си и бързо улови ръката на консула.
— Да, чедо — каза той сериозно. — Не предполагаше ли?
— Не предполагах нищо определено — промълви тя. — Тогава, значи, Кеселмайер не се е шегувал? — продължи тя, втренчила косо поглед в кафявия килим пред себе си. — О, господи! — извика тя изведнъж и рухна на мястото си.
Едва в тоя миг пред очите й се разкри всичко онова, което се криеше в думата „банкрут“, всичко смътно и страшно, което тя бе изпитвала като дете при изговарянето на тая дума... „Банкрут“ — това беше нещо по-ужасно от смъртта, то означаваше бъркотия, разруха, разорение, срам, позор, отчаяние и нищета...
— Той е стигнал до банкрут! — повтори тя.
Беше до такава степен разбита и поразена от тая съдбовна дума, че не помисли за помощ дори ако тя би могла; да дойде от баща й. Той я гледаше, дигнал вежди, с малките си хлътнали очи, които изглеждаха тъжни и умерени, но въпреки това издаваха някакво необикновено напрежение.
— Аз те попитах, значи — каза той кротко, — мила Тони, дали се чувствуваш готова да последваш мъжа си и в бедността? — Веднага след това обаче призна пред себе си, че инстинктивно бе избрал суровата дума „бедност“, за да я сплаши, и добави: — Той може отново да се замогне...
— Разбира се, папа — отговори Тони.
Но това не й попречи да избухне в сълзи. Тя захлипа а батистената си кърпичка, която бе наплетена с дантела а носеше монограм АГ. Плачът й още беше напълно детски — лишен от всякаква стеснителност и превземки. При това горната устна правеше неизказано трогателно впечатление.
Баща й продължи да я изпитва с очи.
— Сериозно ли казваш това, чедо? — попита той точно така безпомощен като нея.
— Не съм ли длъжна... — хлипаше тя. — Та аз съм длъжна…