Севилското причастие

Кварт наля кафе в леко напуканата чаша. Беше по риза. Херцогинята толкова настояваше да си махне сакото заради горещината, че той нямаше друг избор, освен да я послуша и да го окачи на облегалката на стола си. Носеше черна риза с къси ръкави, която разкриваше силните му, загорели мишци. Гладко избръснат, привлекателен и благоприличен, той приличаше на мисионер в контраст с дребната, жилеста фигура на отец Феро, който седеше до него в своето избеляло и излиняло расо. На ниската масичка, поставена до централния фонтан имаше кафе, горещ шоколад и — доста ексцентрично — бутилка кока-кола. Старата херцогиня отбеляза, че мразела да пие кола от кутия. Вкусът й бил различен, метален. Дори мехурчетата били други.

— Още щоколад, отец Феро? Енорийският свещеник кимна рязко, без да поглежда към Кварт и поднесе чашата си. Херцогинята изглеждаше доволна, че в къщата й има двама свещеници. От години отец Феро идваше точно в пет всеки следобед, освен в сряда, за да чете молитви по броеница заедно с херцогинята. После оставаше за кафе на двора, ако времето беше хубаво или в лятната трапезария, ако валеше.

— Щастлив сте, че живеете в Рим — каза херцогинята, като разтваряше и затваряше ветрилото си. — Толкова близо до Негово светейшество.

Тя беше забележително жизнена и будна за възрастта си. Косата й беше бяла, с леко синкав оттенък, а по ръцете и челото й имаше старчески петна. Беше стройна, дребна, с остри черти и кожа, набръчкана като стафида. Почти незабележимите й устни бяха очертани с червило, а от ушите й висяха малки перли, идентични с тези от огърлицата й. Очите й бяха тъмни като на дъщеря й, сълзливи и зачервени от възрастта. Но те все още излъчваха решителност и интелигентност, светлина, която често се обръщаше навътре, сякаш през тях като облаци, преминаваха спомени. На портрета й от Сулоага в стаята до хола, Кварт видя, че в младостта си е била руса. Значи Макарена беше наследила черната коса от баща си, красив кабалеро на снимка в рамка, поставена близо до портрета на херцогинята. Херцогът беше мургав, с бели зъби, тънки мустаци, сресана назад коса и златна игла за вратовръзка, прикрепяща яката на ризата му. Ако някой вкара в компютъра тези детайли заедно с думите „Андалуски кабалеро“, помисли Кварт, на екрана би се появило съвсем същото изображение. Той беше открил достатъчно за историята на семейството, за да знае, че на времето Рафаел Гуардиола Фернандес-Гарвей е бил най-красивият мъж в Севиля. Бил също космополит, елегантен и през петнадесетте години на брака си успял да разпилее остатъците от вече намалялото богатство на съпругата си. Ако Крус Брунер беше рожба на историята, херцогът-консорт беше рожба на най-лошите пороци на севилската аристокрация. Всяка работа, с която се захващал, завършвала с гръмък провал и не свършил в затвора само поради приятелството си с банкера Октавио Мачука, който винаги предано го откупвал. Разорен от последния си проект, ферма за жребци, той умрял без пукната пара, със здраве, разрушено от фламенко до зори, няколко литра мансаниля, четиридесет цигари и три пури на ден. Накрая повикал изповедник, както във старите филми или любовните романи. Бил погребан, след като се изповядал и получил причастие, в униформата на кавалер от „Реал Маестранса“ със сабя и плюмаж. Целият елит на Севиля присъствал на погребението. Половината от присъстващите, както заявил злобно един журналист от клюкарски вестник, били съпрузи-рогоносци, които искали да се уверят, че херцогът наистина е намерил вечния си покой. Друга половина били кредитори.