Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Кварт се усмихна на полицая.
— Не е много, но ти благодаря.
— Не е нужно да ми благодариш — каза Навахо, дъвчейки. Купчината черупки от скариди при краката му растеше. — Бих искал да направя повече. Но шефовете ми бяха пределно ясни — мога да ти помагам само неофициално. На лична основа — между теб и мен. Заради доброто старо време. Не искат да се замесват с черкви, свещеници, Рим и други подобни. Друго щеше да бъде, ако някой беше извършил престъпление от моята юрисдикция. Но се смята, че смъртта и на двамата е била злополука… Фактът, че хакер от Севиля притеснява папата не е нещо, което особено ни тревожи — каза той и шумно изсмука главата на скаридата.
Слънцето бавно се плъзгаше над Гуадалкивир и въздухът не трепваше. На отсрещния бряг палмовите дървета приличаха на стражи, охраняващи „Ла Маестранца“. Ел Потро дел Мантелете стоеше на прозореца и гледаше отблясъците на реката с цигара в уста, неподвижен като бронзовата фигура на идола си Хуан Белмонте. Дон Ибраим седеше на масата. Мирис на пържени яйца с кървавица се носеше от кухнята заедно с песента на Ла Ниня Пунялес:
Лъжливият адвокат кимаше одобрително, като произнасяше беззвучно думите, които Ла Ниня пееше с дрезгавия си глас. С престилка върху роклята си на капки и лъжица в ръка, тя пържеше яйца — вкусни и рохки, точно както дон Ибраим ги обичаше. Когато тримата партньори не ядяха тапас из баровете в Триана, се хранеха в апартамента на Ла Ниня на улица „Бетис“. Беше скромно жилище на третия етаж, но имаше изглед към Севиля — към Аренал, Златната кула и Ла Хиралда на един хвърлей — за който крале, милионери и филмови звезди с всичките си богатства, биха се избили. Прозорецът на Ла Ниня към Гуадалкивир беше единственото й богатство. Беше купила апартамента преди години, с оскъдните доходи от мимолетната си слава и в живота й имаше поне едно нещо (както често казваше тя, за да се ободри), което не беше се сгромолясало. Живееше там сред малко стари мебели, блестящо месингово легло, репродукция на Девата на Надеждата, снимка с автограф от Мигел де Молина и ракла, в която пожълтяваха бродираните кувертюри, покривки и чаршафи от чеиза й. Тъй като не плащаше наем, тя можеше да си позволи месечните вноски, които през последните години изпращаше за малко място и надгробен камък в най-слънчевия кът на гробището в Сан Фернандо. Защото Ла Ниня знаеше какво е да ти е студено. Тя пееше:
Дон Ибраим автоматично промърмори ole и продължи с работата си. Шапката, сакото и бастунът му, бяха на стола до него, а ръкавите на ризата му бяха стегнати над лактите с ластици. Струйки пот се стичаха под пълните му ръце и около врата, затова разхлаби вратовръзката си на червени и сини райета. Твърдеше, че високият англичанин Греъм Грийн, му дал връзката в замяна на копие от Новия Завет и бутилка бърбън, когато бил в Хавана и пишел шпионски роман. Освен че беше със сантиментална стойност, връзката беше с цветовете на Оксфордския университет.
За разлика от Ла Ниня, нито дон Ибраим, нито Ел Потро дел Мантелете имаха собствено жилище. Ел Потро живееше наблизо в разнебитено туристическо корабче, което негов приятел от дните му като бикоборец и войник, му беше дал назаем. Дон Ибраим живееше в скромен пансион в Ел Алтосано, ръководен от вдовицата на доброволец, застрелян на север от ЕТА. Останалите наематели бяха пътуващ търговец на гребени и зряла дама с повехнала красота и съмнителна професия.
Никой, нито Конча Пикер, нито Пастора Империо не може да пее така, мислеше си дон Ибраим, докато слушаше Ла Ниня да завършва песента си със стил и енергия, които онази паплач от критици, менажери и безделници не бяха оценили. Сърцето го болеше да я слуша през Светата Неделя, когато тя пееше на всеки ъгъл, където я отведе желанието, в чест на Девата на Надеждата или сина й, Младенецът от Триана. Тя заглушаваше барабаните и караше всички да настръхват. Защото Ла Ниня Пунялес олицетворяваше музиката и стиха, и самата Испания. Не Испания на евтиното фламенко за туристите, а другата Испания, истинската. Легендата, просмукана с мирис на задимени барове, зелени очи и потта на един цял живот. Драматичните спомени за хора, които пеят, за да облекчат болката си и прогонват демоните си, отчаяно мушкайки с ножове. Ножовете проблясваха като непълната луна, която осветяваше пътя на Ел Потро, докато прескачаше нощем оградите. Гол, за да не скъса единствената си дреха, убеден, че ще завладее света и ще застели пътя си с банкноти — преди биковете да го победят и да оставят израз на поражение в очите му. Същата Испания, която разкъсваше плакатите на Ла Ниня Пунялес, най-добрият глас за фламенко в Андалусия, и дори не й даде пенсия, с която да живее. Далечната родина, за която дон Ибраим беше мечтал през младежките си нощи в Куба; в която беше искал да се върне някой ден като емигрантите от миналото — в открит „Кадилак“ и пура в уста; а тя го посрещна единствено с неразбиране, присмех и обида след тъжната история с подправената му адвокатска диплома. Но дори синовете на уличниците бяха задължени на майките си, размишляваше дон Ибраим, и ги обичаха. А в неблагодарна Испания имаше места като Севиля, квартали като Триана, барове като „Каса Куеста“, верни души като Ел Потро и красиви, трагични гласове като на Ла Ниня. И дори ако нещата не се оправеха, те тримата щяха да издигнат собствен храм на този глас. През нощите, изпълнени с мансаниля, цигарен дим и разговори те си го представяха: официално, тежко заведение, с плетени столове и дискретни възрастни келнери — безизразният Ел Потро щеше да бъде разпоредител — с бутилки по масите, прожектор на сцената и китара, която подрънква верните тонове за Ла Ниня, завърнала се при публиката си с още повече талант и чувство. Щяха да пускат само когото искат, нямаше да има туристически групи или досадници с клетъчни телефони. Дон Ибраим искаше само една маса отзад, в тъмното, където да може бавно да отпива от напитката си с димяща „Монтекристо“ в ръка и да слуша Ла Ниня с буца в гърлото. И постъпленията да бъдат добри. Не беше трудно да мечтаеш.