Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Саксите, лейди — предупредих я аз, — вече почти са спечелили победата.
Казах й всичко, което знам: че саксите разграбват безпрепятствено земите на изток и на юг, нашите сили бяха пръснати, и че единствената ни надежда бе да успеем да съберем войската си преди саксите да стигнат до Кориниум, където чакаше само малкият отряд на Артур от двеста копиеносци. Предполагах, че Сеграмор отстъпваше към Артур, Кълхуч идваше от юг, и аз щях да се отправя на север, веднага щом Исса доведе Арганте. Без съмнение, когато в Поуис и в Демеция чуеха новината, Кунеглас щеше да тръгне от север, а Енгас Мак Ейрем щеше да побърза от запад. Но ако саксите стигнеха Кориниум първи, щяхме да загубим всяка надежда. Надеждата и без това беше малка дори, ако успеехме да ги изпреварим в състезанието, защото без копиеносците на Гуент саксите щяха да са толкова по-многобройни от нас, че само чудо можеше да ни спаси.
— Глупости! — каза Гуинивиър, след като й обясних положението. — Артур дори не е започнал да се бие! Ние ще победим, Дерфел, ние ще победим!
След това предизвикателно изявление, забравяйки за скъпоценното си достойнство, тя направи няколко танцови стъпки по края на пътеката. Всичко изглеждаше обречено, а Гуинивиър бе свободна и пълна със светлина. В този момент я харесвах повече от всякога. И изведнъж, за първи път откакто бях видял сигналните огньове да пушат в сумрака на Белтейн, почувствах някаква надежда.
Надеждата доста бързо се стопи, защото в Дун Карик цареше само хаос и пълно неведение. Исса още не се беше върнал, а малкото селце под замъка бе пълно с бегълци, подгонени от слуховете, макар ни един от тях да не бе видял сакси. Бегълците водеха добитъка си, овцете си, козите и свинете си, и всички се бяха събрали в Дун Карик, защото моите копиеносци им внушаваха чувство за безопасност. Накарах слугите и робите си да пръснат слуха, че Артур ще се оттегля на запад към страната наречена Кърнау, и че аз съм решил да изколя животните на бегълците, за да осигуря храна на моите хора. Тези неверни слухове бяха достатъчни да накарат повечето семейства да тръгнат към границата на далечната Кърнау. Щяха да бъдат в безопасност в голямата пустош, а като вървяха на запад добитъкът и овцете им нямаше да запречват пътищата към Кориниум. Ако аз просто им бях заповядал да тръгнат към Кърнау, те щяха да посрещнат заповедта с подозрение и да се мотаят тук, докато не се убедят, че не ги лъжа.
Нощта се спусна, а Исса още не се бе върнал. Все още не се безпокоях особено, защото пътят до Дурновария бе дълъг и без съмнение бе пълен с бегълци. Сложихме ядене по масите в замъка и Пирлиг ни пя песента за голямата победа на Утър над саксите при Каер Идърн. Когато песента свърши и аз хвърлих златна монета на Пирлиг, казах, че съм чувал вече тази песен, изпълнена от Синир от Гуент. Това направи голямо впечатление на Пирлиг.
— Синир е най-великият менестрел — въздъхна той с копнеж, — макар че някои казват, че Амайргин от Гуинед бил по-добър. Как бих искал да съм ги слушал и двамата.
— Моят брат — обади се Сийнуин, — твърди, че сега в Поуис има още по-добър менестрел. При това съвсем млад човек.
— Кой е той? — попита Пирлиг, настръхнал при новината за този незнаен съперник.
— Талиезин се казва — отговори Сийнуин.
— Талиезин! — повтори Гуинивиър, името явно й хареса. То означаваше „сияйно чело“.
— Никога не съм чувал за него — каза надменно Пирлиг.
— Като бием саксите — намесих се аз, — ще поискаме песен за победата от този Талиезин. От теб също, Пирлиг — побързах да добавя аз.
— Веднъж чух Амайргин да пее — спомни си Гуинивиър.
— Наистина ли, лейди? — попита пак Пирлиг, отново впечатлен.
— Тогава бях дете, но помня, че той можеше да издава един такъв кух ръмжащ звук. Беше много страшно. Очите му се разширяваха ужасно, той поглъщаше въздух и започваше да бучи като бик.
— А това е старият стил — каза презрително Пирлиг. — Днес, лейди, ние се стремим да намерим хармония между думите, и не отдаваме такова внимание на силата на звука.
— Трябва да се стремите и към двете — остро го посъветва Гуинивиър. — Не се съмнявам, че този Талиезин е толкова майстор на стария стил, колкото е добър и в отмерването на речта, но как би могъл да омаеш публиката, ако й предлагаш само добре премислен ритъм? Трябва да можеш да смразиш кръвта им, трябва да ги накараш да се разплачат, трябва да ги разсмееш!
— Всеки човек може да вдига шум, лейди — защитаваше своето изкуство Пирлиг, — но само умел майстор може да вплете думите в хармоничен ред.