Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Луд ли си или какво? — продължих да крещя ядосан. Бях пришпорил кобилата си, за да го пресрещна и сега рязко дръпнах юздите й.
— Заради теб загубихме часове!
— Нямах избор! — оправда се той.
— Имаш копие — озъбих му се аз. — Това ти дава право на избор.
Исса вдигна рамене и посочи към принцеса Арганте, която се возеше в първата волска кола. Четирите вола с хълбоци, кървящи от остените, с които ги бяха подкарвали цял ден, спряха насред пътя, увесили глави.
— С каруците дотук! — викнах й аз. — Нататък ще яздите или ще ходите!
— Не! — упорито тръсна глава Арганте.
Слязох от кобилата си и се приближих до колоната от каруци. В една от тях имаше само римски статуи, които бяха украсявали двора на двореца в Дурновария, друга бе претъпкана с всякакви дрехи, а в трета бяха накамарени готварски гърнета, поставки за факли и бронзови свещници.
— Махнете ги от пътя — викнах аз гневно.
— Не! — Арганте бе скочила от високата си седалка и сега изтича към мен. — Артур ми заповяда да ги взема.
— Артур, лейди — обърнах се аз към нея, сдържайки гнева си, — няма нужда от статуи!
— Те идват с нас — викна Арганте, — иначе и аз оставам!
— Тогава останете тук, лейди — изсъсках аз свирепо. — Махнете ги от пътя! — викнах на коларите. — Хайде по-бързо! Махайте ги от пътя веднага!
Вече бях измъкнал Хюелбейн и мушнах в хълбоците най-близкия вол, за да го накарам да завие към края на пътя.
Гуинивиър гледаше отстрани. На лицето й имаше хладно подигравателен израз и нищо чудно, защото Арганте се държеше като разглезено дете. Друидът на Арганте, Фергал, побърза да окаже помощ на своята принцеса, протестирайки че в една от каруците са всичките му магически казани и съставки.
— И съкровището — добави той накрая.
— Какво съкровище? — попитах аз.
— Съкровището на Артур — каза саркастично Арганте, като че ли, разкривайки съществуването на златото, печелеше спора за каруците. — Той иска да е при него в Кориниум.
Тя отиде при втората волска кола, вдигна няколко тежки дълги дрехи и отви един дървен сандък, скрит под тях.
— Златото на Думнония! Би ли го оставил на саксите?
— По-добре него да им оставим, лейди, отколкото вас или мен — отговорих аз и замахнах с Хюелбейн към ремъците на хамутите. Арганте изпищя срещу мен, кълнейки се, че ще си получа наказанието за това. Бил съм й крадял съкровищата. Но аз само продължих да режа ремъците на следващите каруци и през зъби нареждах на коларите да освободят животните.
— Слушайте, лейди — казах аз, — трябва да вървим по-бързо отколкото могат да вървят воловете. Вижте — и посочих към далечния дим. — Това са саксите! След няколко часа те ще са тук.
— Не можем да оставим каруците! — изпищя тя. В очите й имаше сълзи. Може да бе кралска дъщеря, но никога не бе притежавала големи богатства и сега, като съпруга на владетеля на Думнония, тя беше богата и не можеше да се откаже от своите съкровища.
— Не разпрягайте тази! — викна тя към коларите и те застинаха, объркани. Аз разсякох още един ремък и Арганте започна да ме налага с юмруци, кълнейки се, че съм крадец и неин враг.
Внимателно я отбутнах, но тя налетя отново, а аз не смеех да бъда груб. Принцесата вече бе изпаднала в бяс, проклинаше ме и ме удряше с малките си ръце. Отново се опитах да я отблъсна, но тя просто се изплю в лицето ми, заудря ме пак, после викна към Черните щитове да дойдат да й помогнат.
Дванадесеттимата мъже от охраната й се поколебаха, но все пак бяха воини на баща й, които се бяха заклели да служат на принцесата, така че тръгнаха към мен с насочени напред копия. Моите хора веднага изтичаха да ме защитят. Черните щитове бяха близо осем пъти по-малко на брой, но не отстъпиха, а друидът им заподскача пред тях и брадата му с вплетените в нея лисичи кичури и кости се замята насам-натам, дрънчейки в такт с подскоците, докато Фергал разправяше на Черните щитове, че били благословени и че душите им щели да получат златно възнаграждение.
— Убийте го! — пищеше Арганте към охраната си, вдигнала пръст към мен. — Убийте го веднага!
— Достатъчно! — викна Гуинивиър с остър глас. Тя пристъпи към средата на пътя и властно се втренчи в Черните щитове. — Не бъдете глупави, свалете копията си. Ако искате да умрете, вземете няколко сакси с вас в Отвъдния свят, а не думнонци.
Гуинивиър се обърна към Арганте.
— Ела тук, дете — каза тя, придърпа момичето към себе си и с края на мекото си наметало избърса сълзите й. — Ти постъпи правилно като се опита да спасиш съкровището, но Дерфел също е прав. Ако не побързаме, саксите ще ни хванат.
Гуинивиър се обърна към мен.