Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И скоро единствените, които могат да разберат заплетените ти хармонии — не отстъпваше Гуинивиър, — ще бъдат само други умели майстори на словото, и ти започваш да се стремиш да ставаш все по-хитър и да се мъчиш да направиш впечатление на колегите си поети, но забравяш, че извън занаята никой не може да разбере онова, което правиш. Менестрелите пеят за менестрели, а ние останалите се чудим за какво е всичкият този шум. Вашата задача, Пирлиг, е да запазите живи историите на народа, а как ще ги запазите, ако пишете и пеете само за посветени?
— Едва ли бихте искали да пеем простащини, лейди — каза Пирлиг и възмутено удари струните от конски косъм на своята арфа.
— Бих искала да пеете просто за простите и умно за умните — каза Гуинивиър, — при това, забележи, и двете едновременно, но ако можеш само да си умен, лишаваш народа от неговите истории, а ако си само прост, не би получил злато от никой лорд или лейди.
— Само от вулгарните лордове — лукаво вметна Сийнуин.
Гуинивиър ме погледна, готова да се нахвърли с обиди срещу мен, но после осъзнала желанието си, избухна в смях.
— Ако имах злато, Пирлиг — каза тя, обръщайки се отново към менестрела, — щях да те възнаградя, защото ти пя хубаво, но уви, нямам.
— Вашата похвала е достатъчна награда, лейди — поклони се Пирлиг.
Присъствието на Гуинивиър бе стреснало моите копиеносци и цяла вечер на групички, на групички мъжете идваха да я гледат учудени. Тя не обръщаше внимание на втренчените им погледи. Сийнуин я бе посрещнала без да покаже ни най-малко удивление, а Гуинивиър бе достатъчно умна да се държи любезно с моите дъщери и сега и Моруена, и Серен спяха на земята край нея. И те като моите копиеносци бяха очаровани от високата, червенокоса жена, чиято репутация бе толкова смущаваща, колкото и външният й вид. А Гуинивиър бе просто щастлива, че е там. Нямахме нито маси, нито столове в замъка, само тръстикови рогозки по пода и вълнени килими, но тя седна край огъня и без усилие наложи присъствието си на всички в замъка. В очите й имаше сила, която плашеше, водопадът от буйни червени къдрици бе поразителен, а радостта й от това, че е свободна, се предаде на всички.
— Колко време ще остане свободна? — попита ме Сийнуин по-късно тази нощ. Бяхме дали нашата лична стая на Гуинивиър и бяхме в залата с останалите от домакинството ни.
— Не знам.
— А какво знаеш?
— Знам, че чакам Исса и после тръгваме на север.
— Към Кориниум ли?
— Аз ще отида в Кориниум, но вас и другите семейства ще изпратя в Глевум. Там ще си достатъчно близо до бойните действия, а ако стане най-лошото ще можете да заминете на север към Гуент.
Започнах да се гриза отвътре на следващия ден, когато от Исса все още нямаше и следа. В съзнанието ми ние се състезавахме със саксите към Кориниум и колкото повече се бавех, толкова по-малка ставаше възможността да спечелим състезанието. Ако саксите успееха да се справят с нас отряд по отряд, Думнония щеше да падне като прогнило дърво, моят отряд, който беше един от най-силните в страната, бе принуден да се мотае в Дун Карик, защото Исса и Арганте не се бяха появили.
Към пладне напрежението нарасна още повече, защото тогава видяхме първите далечни стълбове пушек на хоризонта на изток и на юг. Никой не отвори дума за високите тънки струи дим, но всички знаехме, че там някъде горяха къщи. Саксите рушаха всичко по пътя си, и вече бяха достатъчно близо, та да можехме да виждаме следите от това разрушение.
Изпратих един конник на юг да търси Исса, а всички останали изминахме през полята трите километра до Фоския път, големият римски път, който Исса трябваше да използва. Мислех да го дочакам там, после да продължим по Фоския път до Акве Сулис, който бе на около четиридесет километра по на север, а оттам до Кориниум имаше още четиридесет и осем километра. Повече от осемдесет и осем километра път. Най-малко три дни.
Чакахме край пътя в на едно поле, цялото разкопано от къртици. С мен имаше над сто копиеносци и поне още толкова жени, деца, роби и слуги. Имахме коне, мулета и кучета и всички чакахме. Серен, Моруена и останалите деца беряха сини камбанки в близката гора, а аз крачех нагоре-надолу по разбитите плочи на пътя. Постоянно минаваха бегълци, но никой, дори и онези които идваха от Дурновария, не знаеха нищо за принцеса Арганте. Един свещеник мислеше, че бе видял Исса и хората му да пристигат в града, защото бе зърнал петолъчна звезда на щитовете на някакви копиеносци, но не знаеше дали са още там или бяха тръгнали на път. Но всички бегълци бяха сигурни в едно — че саксите бяха близо до Дурновария, макар никой всъщност да не бе видял сакски копиеносец. Просто бяха чули слуха, който с времето ставаше все по-страшен. Говореше се, че Артур бил мъртъв, или че избягал в Регед, а Сердик имал коне с огнен дъх и вълшебни брадви, които можели да секат желязо като че ли е лен.