Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Гуинивиър бе взела на заем лъка на един от моите ловци и пращаше стрели по един изсъхнал бряст край пътя. Стреляше добре, нанизвайки стрела след стрела в изгнилата дървесина, но когато похвалих умението й, тя се намръщи.
— Отдавна не съм се упражнявала. По-рано можех да оцеля бягащ елен от сто крачки, а сега се съмнявам, че бих могла да оцеля неподвижна цел на петдесет крачки. — Гуинивиър измъкна стрелите от дървото. — Но мисля, че бих могла да ударя някой сакс, ако ми падне възможност.
Тя върна лъка на моя ловец, който се поклони и отстъпи заднешком.
— Ако саксите са близо до Дурновария — попита ме Гуинивиър, — каква ще бъде следващата им стъпка?
— Ще тръгнат право насам по този път — отговорих аз.
— А няма ли да отидат още по на запад?
— Те знаят плановете ни — мрачно признах аз и й разказах за златните копчета с брадатите лица, които бях намерил в покоите на Мордред. — Аел напредва към Кориниум, а другите вилнеят из южна Думнония. А ние висим тук заради Арганте.
— Остави я да изгние — свирепо изсъска Гуинивиър, после вдигна рамене. — Знам, че не можеш. Той обича ли я?
— Не бих могъл да знам, лейди.
— Разбира се, че би могъл да знаеш — остро отвърна Гуинивиър. — Артур умира да се преструва, че се подчинява на разума, но мечтае да бъде управляван от страстта. Той би обърнал земята надолу с главата от любов.
— Е, напоследък не е обръщал земята надолу с главата — признах аз.
— Но за мен го направи — промълви тя тихо и не без тон на гордост. — И къде тръгна сега?
Бях отишъл до коня си, който хрупаше трева сред къртичините.
— Отивам на юг.
— Върви — каза Гуинивиър, — а ние ще си останем с риска да загубим и теб.
Беше права и аз го знаех, но се чувствах безсилен и от това всичко в мен вреше и кипеше. Защо Исса не беше изпратил съобщение? С него бяха петдесет от най-добрите ми воини и сякаш бяха потънали вдън земя. Псувах загубения ден, плеснах едно безобидно момче, което се правеше на копиеносец и наперено крачеше нагоре-надолу, ритах магарешки бодили.
— Ние може да тръгнем на север — спокойно предложи Сийнуин, имайки пред вид жените и децата.
— Не — отсякох аз, — трябва да сме заедно. Загледах се на юг, но по пътя се виждаха само тъжни бегълци, които се мъкнеха на север. Повечето бяха семейства с по една безценна крава и най-много теле, макар че доста от телетата, родени през новия сезон, бяха твърде малки, за да вървят. Някои хора изоставяха телетата си край пътя и те жално викаха майките си. Сред бегълците имаше и търговци, които се опитваха да спасят стоката си. Един човек имаше волска кола, пълна с кошници хума, друг имаше кожи, трети грънци. Те ни гледаха кръвнишки, като минаваха покрай нас, и ни обвиняваха, че още не сме спрели саксите.
Серен и Моруена отегчени от опита си да оберат всички сини камбанки в гората, бяха открили заешка дупка с малки зайчета под някаква папрат и орлови нокти в края на дърветата. Те развълнувано извикаха Гуинивиър да дойде и да ги види, после с въодушевление загалиха малките пухкави телца, които трепереха при всеки допир. Сийнуин ги наблюдаваше.
— Тя завладя сърцата на момичетата — каза ми Сийнуин.
— И на моите копиеносци — добавих аз и това бе истина. Само преди няколко месеца моите хора псуваха Гуинивиър, наричайки я курва, а сега я гледаха с обожание. Тя бе решила да ги очарова, а когато Гуинивиър реши да бъде очарователна, можеше да замае главата на всеки.
— Артур ще си има големи неприятности, ако я затвори отново между четири стени след всичко това — казах аз.
— И вероятно затова иска да бъде освободена — отбеляза Сийнуин. — Сигурна съм, че не е искал да я убиваш.
— Арганте обаче би искала.
— Сигурно — съгласи се Сийнуин и се вгледа заедно с мен на юг, но по дългия прав път още не се виждаше и следа от копиеносци.
На здрачаване Исса най-после се появи. Пристигна със своите петдесет копиеносци, с тридесетте стражи на двореца в Дурновария, с десетина Черни щита — лични войници на Арганте и с още поне двеста други бегълци. А което бе по-лошо, беше взел със себе си и шест волски каруци. Именно тези тежки коли бяха забавили пристигането му. Най-голямата скорост на една тежко натоварена волска кола бе по-бавна от ход на стар човек, и Исса бе мъкнал тези каруци, бързи като охльови, по целия път на север.
— Какво те прихвана? — креснах му аз. — Няма време да се влачиме с каруци!
— Знам, господарю — каза той нещастен.