Пътешествие към Арктур
- Автор: Линдзи Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мая Горчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътешествие към Арктур». Краткое содержание книги:
— Е, Лехалфе, няма какво повече да умуваме — подвикна му/й Маскул. — Забележи, че тук се разделяме с поточето ти.
И се обърна в очакване на отговор, но видя, че спътникът му трепери от глава до пети.
— Какво има? — слиса се той.
Лехалфе сложи ръка на сърцето си и промълви:
— Потокът ни изоставя, но силата, която го е създала, остава. Фейснай е тук.
— Сигурно не очакваш да се срещнеш с него лично? И защо трепериш тъй?
— Може би няма да издържа.
— Защо? Защо се вълнуваш толкова?
Фейнът го хвана за рамото, придърпа го наблизо и се вторачи в лицето му с трескавите си очи.
— Мислите на Фейснай са обвити в мрак — избъбри той/тя. — Аз съм неговият любим, а ти си обичан от жените. Въпреки това, той ти даде нещо, което отказваше на мен.
— Какво ми е дал? — удиви се Маскул.
— Позволението да го видиш и да продължиш да живееш. Аз ще умра. Но какво от това? Утре и двамата ще бъдем мъртви!
Маскул нетърпеливо се освободи от прегръдката му/й.
— Преживяванията ти може би важат само за теб самия. Откъде разбра, че и аз ще умра?
— Животът сега гори у теб — отвърна Лехалфе и поклати глава. — След като стигне до максимума си, навярно довечера, ще започне бързо да гасне и утре ще си мъртъв. Що се отнася до мен, ако вляза в Треал, няма да се върна повече. От пещерата ме лъхна мирисът на смъртта.
— Говориш като страхливец — обвини го/я Маскул. — Аз не усетих нищо.
— Не се страхувам — тихо възрази Лехалфе. Постепенно беше започнал да се съвзема. — Когато обаче си живял толкова дълго, колкото аз, е трудно да се умира. С всяка година все по-дълбоко се срастваш с живота.
— Решавай какво ще правиш, защото аз тръгвам веднага — с отсянка на презрение заяви Маскул.
Фейнът хвърли странен замислен поглед надолу към клисурата и влезе в пещерата, без да отговори. Маскул се почеса по главата и го/я последва по петите.
Едва пресякоха бълбукащото изворче и наоколо всичко се преобрази. Без да е задушен или тежък, въздухът застудя, проясни се и незнайно как събуди у тях погребални мисли. След първия завой на прохода светлината от входа изчезна и Маскул се чудеше откъде идва сиянието отвътре. Сигурно самият въздух блещукаше. Макар да бе светло колкото при пълнолуние на Земята, нито той, нито Лехалфе хвърляха сянка. Светлината в прохода някакси обезцветяваше стените и телата им. Всичко изглеждаше черно-бяло, като лунен пейзаж, което още повече усилваше тържествената погребалност, внушавана от тукашната обстановка.
След като повървяха десетина минути, проходът се разшири, така че имаше място за редица от шестима мъже; таванът се издигна високо над главите им. Лехалфе видимо отпадаше. С клюмнала глава тяой се влачеше бавно. Маскул я/го прихвана.
— Не можеш да вървиш нататък. Дай по-добре да се върнем назад.
Фейнът се усмихна, олюля се и прошепна:
— Умирам.
— Не говори така — окуражи го/я Маскул. — Сигурно е временно неразположение. Хайде да се върнем на светло.
— Не, да вървим напред — настоя Лехалфе. — Искам да видя Фейснай.
— Е, добре — трябва да изпълняваме желанията на, болните — примири се Маскул.
С тялото й/му в ръце, той измина бързешком още стотина метра. Излязоха от прохода и пред тях се изправи нов невиждан свят.
— Пусни ме! — нареди Лехалфе с немощен глас. — Тук ще умра.
Маскул се подчини и положи фейна върху каменистата почва. Тяой се приповдигна с мъка на едната си ръка и с просветващи очи се взря в тайнствения пейзаж.
Погледът на Маскул също се насочи натам и видя обширна хълмиста равнина, осветена като че ли от луна. Ала, разбира се, нямаше нито луна, нито сенки. Забеляза и бързотечащи реки в далечината. До тях растяха необикновени дървета — засадени в земята, но с клони без листа, подобни на въздушни корени. И никакви други растения. Почвата съдържаше мека, шуплива скала, прилична на пемза. Само на два-три километра напред светлината потъваше в мрака. Зад тях наляво и надясно се издигаше огромен скален зид, но не беше гладък като обикновените стени, а беше прорязан от подобия на заливи и изпъкнали носове, досущ като неравна морска ивица. Погледът не стигаше до свода на огромния подземен свят. Тук-таме в мрака се издигаха високите стрели на голи скали, фантастично изветрени от климата, които, без съмнение, служеха за подпорни колони. Не се виждаха цветове — само черно, бяло и сиво. Безмълвната тържественост и религиозност на гледката успокоиха духа на Маскул.
Изведнъж Лехалфе падна по гръб. Маскул приседна на колене и без да може да помогне, видя последния проблясък на душата й/му, гаснеща като светица сред спарен въздух. Лехалфе умираше… Маскул склопи очите му/й. Отвратителната гримаса на Кристалния мигновено се изписа върху безжизненото лице.