Самотникът и лилията
- Автор: Робинсън Даян
- Язык: болгарский
- Переводчик: Геновева Накова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самотникът и лилията». Краткое содержание книги:
— „Immortelles“? — попита тя.
— Това е траурен венец, който оформям от жица и черни ленени розетки, за да го положа на гроба на майка си, баща си и Аурора в деня на Вси Светии.
— Ще попиташ, мосю — отговори нервно Карес, установявайки, че Доминик не се е отказала от мълчаливия дуел за власт в Сан Рьогре. — Това е всичко.
Тя я освободи, мислейки си, че ще е много по-трудно да завоюва позициите си на господарка, отколкото смяташе. Доминик щеше да се бори за всяка стъпка по този път.
Маската на учтивост изчезна от лицето на жената в момента, в който разбра, че Карес не е някой, който да включи в своите вуду занимания.
Карес се обърна към пейзажа зад френските врати. Пръстите й докоснаха ключовете, които висяха на кръста й и тя прехапа устни. Докато се взираше в люлеещите се клони, тя установи, че има нещо, което искаше да направи от самото си пристигане в плантацията. И тъй като Люсиен беше извън къщата с надзирателя, моментът беше удобен.
Тя отвори френската врата и влезе в галерията. Вятърът развя косите и полата й, но тя се бореше с него, докато зави зад ъгъла на къщата. Знаеше къде трябва да отиде, за да задоволи гнетящото я любопитство още от деня, в който извървя пътя от реката дотук. И ето, тя беше тук, пред вратата със счупеното стъкло със закована на празното място дъска, докато бъде донесено ново стъкло от града. Натисна бравата и установи, че е отключена, както очакваше. Методично опита всеки ключ от веригата, докато откри един, който отключи. Тогава влезе вътре, в стаята, която бе на Аурора.
Дантелените завеси на френската врата, изпълваха стаята със сенки в унисон с мрачното небе. Карес подпря с гръб затворената врата. Докато оглеждаше стаята, сърцето й биеше до пръсване, всеки нерв се бе изопнал. Беше глупаво, но не можеше да превъзмогне чувството, че е нарушител. Някой почистваше стаята, никъде нямаше прах, но витаеше някаква меланхолия, атмосфера, която се чувства в неизползвани стаи.
Тя се премести от вратата, убедена, че някъде в спалнята на Аурора, ще намери нещо, което да й покаже що за жена е била тя, каква е била притегателната й сила, всяваща страх у толкова много хора. Очевидно бе, че любимият й цвят е бил бледолилав, понеже стените бяха в бледа лила, завесите на леглото и кувертюрата от виолетова коприна. Леглото за почивка през деня беше тапицирано също в лила, с избродирани от брокат тъмновиолетови букети теменужки. Цялата стая бе просмукана от слабо ухание на парфюм с дъх на теменужки и мухъл.
Беше някак си нездраво да се поддържа спалнята такава, каквато е била преди тя да умре, помисли си Карес, понеже установи, че точно това се вършеше. Пурпурна копринена нощница лежеше опъната в долния край на леглото, а под стигащия й до земята подгъв имаше два малки сатенени пантофа, с токчета във вид на пясъчни часовници, леко износени дори. Изглеждаха така, като че очакваха собственичката си да се върне тази вечер.
Увивайки се по-плътно с шала, тя се извърна от леглото и погледът й се спря на поставка за перуки, върху която стоеше бяла, напудрена перука, закачена на деликатно инкрустирана, орехова стойка. От една отворена лакирана кутия, близо до поставката за перуки, в полутъмната стая блестяха обеци от аметист, във формата на висящи теменужки.
Беше ужасно, помисли си тя разтреперана, стая, поддържана за мъртва жена. Изплашена, Карес си помисли, че вижда бяло лице да се взира в нея. Едва не се разсмя и разплака едновременно, като разбра, че това бе собственото й отражение в огледалото върху масата. Колко ли пъти Аурора е седяла на това малко столче с пурпурна кадифена възглавничка и е наблюдавала лика си в посребреното стъкло? Какво ли си е мислила? Чакала ли е нетърпеливо да се върне съпругът й или високомерното му красиво лице също се е появявало на това огледало, докато е стоял зад нея, галейки бялата кожа на шията й?
Борейки се за самоконтрол заради изпълващата я ревност при мисълта, че тези пръсти са докосвали друга, така както нея самата, тя се обърна. Леко възклицание се изплъзна от устните й, като видя друго свое отражение, но това не бе огледало. Беше портрет с маслени бои, който бе закачен над мраморната камина. Но би могло да бъде и огледало, установи тя зашеметена. Лицето беше същото като нейното. Аурора бе нарисувана с бяла перука така, че косата изглеждаше руса. Очите обаче бяха студени и тъмносини, с намек за отчаяние или лудост дълбоко в тях. Имаше я дори красивата извивка на горната устна, но Карес установи, че това беше направено умишлено, а не бе дар от природата, като при нея. Пръстенът върху ръката й на портрета беше аметист, обкръжен с диаманти. Тя си отдъхна. Не би могла да носи същия пръстен като на Аурора. Господи, помисли си тя, това щеше да бъде твърде много.