Дневникът на една нова рускиня
- Автор: Колина Елена
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на една нова рускиня». Краткое содержание книги:
професия — психолог, буйна дъщеря тинейджърка и възрастна майка, куче и котка, стар джип от бившия си съпруг, куп верни приятелки… Героинята няма две неща: пари и мъж. Но пък не губи чувството си за хумор, храбро се бори със страстта си към покупките, не унива в опитите си да отслабне и най-важното -да си намери партньор в живота.
Това е четвъртата книга на петербургската писателка Елена Колина и първият женски роман на руски език, в който смехът е повече от сълзите.
Източник: http://helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=113791
б) Освен това истинската любов ми предстои (пу-пу-пу, да не се урочасам). Най-вероятно когато тя ме споходи, вече няма да мога да родя никого и това е добре за теб.
2. Серьожка отказва да си вземе обратно костенурката.
а) Всеки момент ще престана да се плаша от Хантенбайн, дори започва да ми изглежда доста мил. Само си представи колко зле се чувства същество, което никой не иска! Наш дълг е да направим така, че той да се чувства като в свое семейство.
б) Костенурките живеят триста години. След триста години ще съм намерила пълна утеха, а Хантенбайн все още ще живее у нас и ще помни сегашната ми драма.
Мушнах се в леглото и се сетих как леех пред Тъщата-Серьожка психологически трели за разни сложни проблеми в женския семеен живот и ми се прииска поне малко да клъвна Мурка.
— Е, дочака каквото искаше, Мурочка, скъпа моя — изрекох отмъстително. — Сега нямам работа, трябва да издържам Ирина Андреевна, ще правя икономиите от теб… Утре ще измисля как точно смятам да те стегна.
Мура заспа, а аз не — правех си равносметка.
1. Останах без работа и без Роман.
2. Затова пък с костенурка и пътечка за бягане.
3. Преди да заспя окончателно (надявам се, че няма да има повече сюрпризи и никой няма да ми съобщи, че Роман всъщност е жена или зоофил), най-после можах спокойно да се наплача за изгубената любов… Едва сега осъзнах, че съм САМА, САМА, САМА…
Не се каня да махам утешителната пижама никога. Ще ходя с нея и на лекции.
6 февруари, вторник
Реших да се стегна, скрих пижамата. Ще започна да пиша книгата си с удвоена енергия, защото в никакъв случай не бива да трупам болката и отчаянието в себе си. Затова ще излея всичко, отначало в „Манго“, после в „Бенетон“, след това по страниците на своето произведение.
Преди да изляза за лекции, успях да подкрепя Олга, тя има неприятности. Редакторът на някакъв московски вестник й казал, че материалите й не стават за нищо и тя трябва да промени стила си.
— Направили са от моя сериозен текст дописка за жълтата преса — кой с кого се чукал и други такива, и сега името ми ще стои под пълен боклук!…
— Ами не го подписвай — предложих й аз.
— Ти си далеч от тези работи и не разбираш… това е престижно издание, не мога да го направя…
Успокоявах Олга и я съветвах да пише каквото искат от нея, да си взима хонорарите и да се върне при Вася.
Излизам до вечерта. Днес и Мура ще се прибере късно, защото след лекциите ще се срещнем за утешителен поход по магазините. За да не скучае Лев Евгенич, ще му пусна телевизора.
Походът по магазините беше успешен — разгледахме всички нови колекции в „Манго“, „Мекс“, „Бенетон“ и всички останали магазини, които ни се изпречиха на пътя. Зяпането по витрините е много полезно за психическото ми здраве: реших, че ще си купя всичко в розово — панталон, пуловер, риза, обувки и чанта. За начало си купих розово коланче и пръстен с огромно розово стъкълце, много красив, жалко, че вече не върви да нося такива.
На „Владимирски“ Мура слезе от колата и хукна към една приятелка, а аз исках да я вкарам в двора, но опрях бронята в някаква греда, червена с бели ивици, която стърчеше напряко на портата.
По дяволите, заради нещастията си съвсем бях забравила — сутринта Плешивия ми каза, че като се върна, ще е сложена бариера, и ми даде някаква джаджа — каза да натисна копчето на нея и вратата ще се отвори. Тоест бариерата ще се вдигне и ще ме пусне в двора. Но май съм загубила вълшебното нещо…
Първо се опитах да мина под бариерата, но не успях — колата ми е прекалено висока. После се опитах да се промуша в мястото между бариерата и портата — пак не стана. Защо колата ми е толкова голяма? Виж ако бях на ролкови кънки, нямаше да завися от никого, а така ще ми се наложи да ходя при Плешивия и да го моля да ме пусне вкъщи.
Аз съм му в черния списък… Той като че ли подозира, че съм идиотка, и иска да провери формата на главата ми.
Качвах се по стълбите и си мислех: все пак е добре, че не съм самотна. Сега ще ме посрещнат Лев Евгенич, Сава и Хантенбайн.
Сава го нямаше вкъщи, така че в антрето ме чакаше само Хантенбайн — тичаше по пътечката за бягане, а Лев Евгенич беше толкова обиден, че сме го изоставили цял ден, че дори не излезе да ме посрещне.
Така-а-а, хладилникът е широко отворен. Всичко на долната полица е изядено, останала е само опаковката от маслото. А салама и кашкавала очевидно Лев Евгения е погълнал с опаковката. Изял е и сладкото от буркана, при това чисто, браво на него! По пода има топени сиренца, тоест само хартийките от сиренцата.