Живот на заем ((Небето няма избраници))
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцеслав Константинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот на заем ((Небето няма избраници))». Краткое содержание книги:
Той стремително разтвори вратата.
— Лилиан! Къде беше? — извика той.
Тя го бе видяла да прекосява улицата.
— Във Венеция, Клерфе.
— Но защо?
— Нали ти казах в Сицилия, че ми се иска да видя Венеция. А когато пристигнах в Рим, това желание отново ме обзе.
Клерфе затвори вратата.
— Така, във Венеция! Но защо не ми съобщи? Щях да дойда веднага. Колко време прекара там?
— Това разпит ли е?
— Засега не. Търсих те навсякъде, но за Венеция и не помислих. С кого беше там?
— Нима това не е разпит?
— Разбери, ти ми липсваше! В главата ми се въртяха най-ужасни мисли! Нима не можеш да го проумееш? — Мога — каза Лилиан. — Искаш ли скариди? Миришат на водорасли и море.
Клерфе взе картонената подложка със скаридите и я изхвърли през прозореца.
Лилиан погледна навън.
— Улучи някакъв закрит зелен ситроен. Ако бе изчакал само една секунда, щеше да цапардосаш направо по фризурата една дебела руса дама в открито рено. Подай ми, моля те, кошничката с въженцето. Още съм гладна.
За секунда изглеждаше, че той ще изхвърли и кошничката подир скаридите, но я подаде.
— Кажи му да сложи още една бутилка розе — каза той. — И слез от прозореца, искам да те прегърна.
Лилиан слезе на пода.
— С „Джузепе“ ли дойде?
— Не. Оставих го на Плас Вандом в компанията на десетина ролс-ройси и ягуари, които удостоява с презрението си.
— Хайде, иди го вземи и да се разходим из Булонския лес.
— Добре, щом искаш, ще се разходим из Булонския лес — каза той и я целуна, — но ще излезем заедно и заедно ще отидем за „Джузепе“. Иначе от тебе няма да има и следа, когато се върна. Не желая да рискувам повече.
— Много ли ти липсвах?
— Понякога, когато не те мразех, или когато не се страхувах, че някой твой любовник може да те е убил в пристъп на сексуална разюзданост. Всъщност с кого беше във Венеция?
— Бях сама.
Той я погледна.
— Може и да е така. При тебе човек никога не знае нищо със сигурност. Защо не ми писа?
— Нямаме този обичай, Клерфе. Ти също заминаваш понякога за Рим и се появяваш едва след няколко седмици, нали? И при това с любовница.
Клерфе се засмя.
— Сигурен бях, че някой ден ще ми го натякнеш. Затова ли не бързаше да се върнеш?
— Не, разбира се.
— Жалко.
Лилиан се наведе от прозореца, за да изтегли кошничката. Той търпеливо зачака. На вратата се почука. Клерфе отвори, прие от келнера бутилката вино и докато слушаше как Лилиан крещи от прозореца, че иска още няколко шепи скариди, изпи една чаша. После огледа стаята. Обувките на Лилиан бяха разхвърляни навсякъде по пода, на едно от креслата бе провесено бельо, а в полуотворения гардероб се виждаха роклите й. „Тя е отново тук“ — помисли и се почувствува обзет от дълбоко, непознато и възбуждащо спокойствие.
Лилиан се обърна с кошничката в ръка.
— Да знаеш само как миришат! Ще отидем ли някой ден пак на море?
— Да. Ако искаш, можем да заминем за Монте Карло. Това лято ще участвувам там в едно състезание.
— А не можем ли да тръгнем по-рано?
— Когато искаш. Днес? Утре?
Тя се усмихна.
— Ти добре ме познаваш. Щом можем да тръгнем днес или утре, значи, няма да бързаме. — Тя пое чашата, която той й подаде.
— Знаеш ли, Клерфе, нямах намерение да оставам във Венеция толкова дълго, а само няколко дни.
— И какво те задържа?
— Разболях се.
— Така ли? От какво?
— Простудих се.
Тя виждаше, че Клерфе не й вярва, и това я изпълваше с възторг. Неговото недоверие сякаш правеше кръвоизлива й недействителен. А може би той наистина не бе толкова сериозен, колкото тя си мислеше. За миг се почувствува като някаква дебелана, отслабнала изведнъж с десетина килограма.
Лилиан се притисна в него. Той я обхвана в прегръдките си.
— И кога смяташ пак да ми избягаш? — я попита.
— Аз не бягам, Клерфе. Просто понякога само ме няма.
Откъм реката прозвуча сирената на един влекач. На палубата му млада жена простираше на въже пъстро пране. Пред вратата на камбуза момиченце си играеше с едно овчарско куче, а кормчията по жилетка стоеше пред кормилото и си подсвиркваше. [Камбуз (хол.) — корабна кухня. — Б. пр.]
— Погледни! — възкликна Лилиан. — Винаги ме обхваща завист, когато видя подобна картина. Семейно щастие! Както бог го е пожелал.
— Ако ти се предоставеше това щастие, щеше още на първата спирка тайно да се измъкнеш.