Неочакваната годеница

— Кралят! Току-що мина оттук — и Фийби махна към пътеката.

— Сигурна ли сте? — запита Джайлс, впил поглед в нея. Фийби вдигна брадичка. И изрече с неосъзнато високомерен тон, какъвто Катон и преди бе чувал от нея:

— Съмнявате ли се в мене, лейтенанте? Уверявам ви, че много пъти съм виждала краля.

Тонът й оказа нужния ефект. Джайлс изглеждаше объркан — за пръв път в живота си. Изкашля се и рече:

— Най-добре да тръгваме след него, милорд. Смушка коня си и животното направи крачка напред.

— След мене! — извика Джайлс и хората му се спуснаха да преследват негово суверенно величество крал Чарлз.

— Няма да го хванат — каза Фийби на Катон, който не бе последвал Джайлс. — Летяха, сякаш ги гонят хиляди дяволи.

— Имах предчувствие — измърмори Катон, повече на себе си, отколкото към Фийби. — Когато тези тримата не останаха да се бият, ми се стори, че единият е доста по-важен от другите. Но какъв глупак излязох, не ми дойде на ума, че може да е самият крал.

— Видях го съвсем ясно.

— Е, той вече се е отдалечил — каза Катон и изруга яростно. — И ако имам поне малко ум, значи е тръгнал към шотландската граница.

Това бе забележителен развой на нещата. Ако Чарлз бе избягал от Оксфорд и търсеше закрила в Шотландия, значи се бе отказал от надеждата да победи парламентарните войски. Щеше да се предаде на шотландците, които щяха да му гарантират безопасността и да го подкрепят в битката му за връщане на трона, в замяна на обещанието да учреди презвитерианска църква в Англия. Което Катон, познавайки краля, бе сигурен, че няма да бъде спазено.

Той щеше да извърта, да се пазари, можеше да се престори, че се съгласява, но в крайна сметка щеше да се отметне. Всички знаеха за нечестните сделки на краля с ирландците и шотландците. Той беше върховен майстор на жонглирането, ненадминат в изкуството да дава обещания и да ги нарушава, да изопачава собствените си думи и тези на съветниците си по такъв начин, че едно недвусмислено изявление да означава нещо съвсем различно.

— Изпуснахме го — разнесе се разочарованият вик на Джайлс миг преди той самият да изникне. — Изпари се във въздуха. Да претърсим ли наоколо, сър?

— Нямаме достатъчно хора — отвърна Катон. — А трябва и да се погрижим за ранените. Джаксън и Картър да организират пренасянето им, а другите да ескортират пленниците до главния щаб. Ти ще се върнеш с мене в имението. Ще напиша писмо и ще го отнесеш веднага в главния щаб.

— Да, сър. — И Джайлс се върна към мястото на неотдавнашната битка.

Катон протегна ръка към Фийби, която стъпи на ботуша му, стискайки кошницата си, и се остави той да я издърпа на седлото.

— Нали не си ранен? — запита тя, обръщайки се да го погледне през рамо.

— Нито една драскотина — каза той и махна разсеяно едно клонче от косата й, преди да наплюнчи палеца си и да изтрие петното от бузата й.

— От дървото е — каза Фийби.

— Да — отвърна той, поглеждайки назад към пътеката със смръщени вежди.