Далечно царство

Ако от онова, което току-що описах, сте добили впечатлението, че нашето пътешествие се бе превърнало в мрачна борба за оцеляване, трябва да ви уверя, че грешите. Въпреки трудностите ние се хранехме добре, пиехме достатъчно вода и бяхме здрави, макар и мръсни. Слънцето печеше безмилостно, въздухът сякаш тлееше в безводната тишина. Светът около нас беше предимно кафяв, само понякога, като че ли за успокоение, пред очите ни се мяркаше и случайна зеленинка. Пред нас сякаш нямаше нищо Друго освен тази степ, която постепенно се превръщаше в пустиня. Освен антилопите имаше и други животни: глутници диви кучета, излезли на лов, вълци, които ни следваха, докато разбираха, че никой не са отделя, за да могат да го нападнат; някакви големи хищни котки, които носеха малките си в торбички на корема. Те не представляваха за нас никаква заплаха, пък и ние гледахме да стоим настрана от техните бърлоги и свърталища. Веднъж, точно на разсъмване, видяхме голям черногрив лъв на върха на една скала. Внезапно до него се появиха двама конни наблюдатели. Лъвът, изглежда, не ги усети. Единият от конниците посегна с окованата си в желязо ръка — ризницата му проблесна в изгряващото слънце — и погали голямата котка но главата. Лъвът се отърка в ръката като домашно животно… и конниците изчезнаха.

После горещата равнина остана зад гърбовете ни. Сега вече бяхме в истинска пустиня — напечените камъни и песъчливите клисури, пълни със сухи храсталаци, трепереха в маранята. Макар че имахме няколко компаса, за да не изгубим пътя, който можеше да изчезне въпреки най-съвестното ми картографиране поради малкото ясни ориентири, не бяхме сигурни дали вървим във вярната посока. Дженъс каза, че не може нищо да се направи освен да продължим в сегашната посока и чак когато достигнем до следващия ориентир от картата-талисман — една доста далечна планинска верига — ще можем точно да определим местонахождението си. Не бивало да се съмняваме в компасите или здравия си разум, защото сме щели да започнем да се въртим в кръг из пустинята до безкрайност, следвайки следите на собствените си мулета. Знаехме, че не сме първите, които пресичат тази пустиня, и това ни успокояваше, тъй като срещахме следи от кервани. Следвахме ги, което правеше придържането към посоката на компаса много трудно, но нямахме друг избор… те не само вървяха по най-лекия терен, но ни водеха към поредния кладенец или оазис.