Далечно царство

— Ти ни оказа чест… оказа ни голяма чест. Черната акула прояви голяма мъдрост като реши, че ти си ценен приятел.

— Тогава ще продължите ли с нас?

— Пътуването… то ще бъде много, много трудно. — Той се усмихна, после ме потупа по рамото, което беше знак за уважение между равни. — Но какво представлява животът, ако не е много, много труден…

Легнах си изтощен. Лагерният огън се превръщаше в пепел; бях доволен от себе си. Може би бях наследил убедителния дипломатичен език на Пафос Карима Антеро. И ставах все по-добър син. Заспах щастлив. Но на сутринта разбрах, че съм излязъл глупак. По някое време преди зазоряване мъничките туземци бяха изчезнали. Следите им водеха назад, към брега и тяхната родина. Най-напред се ядосах. Та нали се бяха съгласили? Дженъс се мъчеше да не се разсмее. Обясни ми, че има някои народи, които не могат да кажат „не“ и затова използуват различни увъртания… за да избегнат отказа.

— Като например „много, много трудно“ — казах аз с озлобление.

— Като например „много, много трудно“, за да не отхвърлят някого грубо и да го направят свой враг — потвърди Дженъс.

Значи това е резултатът от моя дипломатичен език, казах си аз; и от златото, което им дадох.

— Всъщност — каза Дженъс — ти си постъпил много добре. Не знам дали забеляза, но те са оставили мулетата… и поводите, и самарите. Може би това е срещу златото. А може и да е заради твоя, хм, дипломатичен език.

Не можехме да губим повече време. Грижливо натоварихме мулетата — задача, която хората от брега ни бяха накарали да смятаме за много проста, но която на нас ни отне половин ден; тръгнахме и докато вървяхме трябваше да усвояваме и умението да бъдем магаретари. Оттогаз стана навик на всеки, който беше достатъчно близко, за да мога да го чуя, да си придаде тържествен вид и да каже: „Това е много, много трудно.“ Преструвах се, че не чувам.

Земята ставаше все по-суха, местността бе жълта и хълмиста, горички имаше само около калните извори и рекички. За известно време използуваме тези горички като ориентир за намиране на вода, но после дърветата все повече заприличаха на тръни и около тях нямаше вода; изглежда, корените им бяха много дълбоки и достигаха до подпочвени води. Ние обаче не бяхме подложени на никакъв риск, нито пък ни грозеше някаква опасност, и то благодарение на опита на Дженъс. Той ни научи да следваме антилопите, на разсъмване да обградим техните дупки с вода и бързо да ги убием. Животните изяждахме, а стомасите им използувахме за мехове: водата беше зелена и воняща, но вършеше добра работа. Издръжливите мулета ревяха, но приемаха допълнителните товари. Сандалите и ботушите ни изтъняха и Дженъс обяви, че е време да се научим да ходим така, както са очаквали боговете… боси. Каза, че трябва да пазим ботушите за по-тежък терен. Като чу това, Касини толкова се разкисна, че решихме да му правим подметки от необработена кожа през два-три дни, вместо да го караме да ходи бос. Уроците, които получавахме, продължаваха с всеки изминат ден: трябваше да се научим да убиваме дивеч с копие или да го ловим с мрежа; подменихме върховете на стрелите с широки тежки чуканчета. Те бяха предназначени за тлъстите птици, които не можеха да летят: чуканчето зашеметява птицата за достатъчно дълго време, та ловецът да може да извие врата й, а стрелата е достатъчно тежка и не се губи в шубраците. Научихме се също, че е много неразумно да се ядат непознати плодове или ягоди, ако сокът от тях прилича на мляко, както и че червените ягоди и плодове понякога са опасни. Ако човек иска да провери дали някое растение или плод става за ядене, трябва да го разреже и да натрие ръката си; ако не се появят пришки, значи може да се яде. Разбрахме и че някои дървета са истински резервоари, съхраняващи водата от годишните дъждове.