Тайната на жълтата стая
- Автор: Льору Гастон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ася Къдрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната на жълтата стая». Краткое содержание книги:
Покушението над дъщерята на световноизвестен учен е ключовият момент в този изпълнен с напрежение, тайнствени злокобни сцени, хумор и изненадващи детективски открития роман.
Много и интересни са перипетиите, през които минава главният герой — детективът непрофесионалист, любител, — надарен с изключителен ум, воля и решителност. И единствено той успява с много упорство и находчивост да стигне до разбулването на тайната. Гастон Льору изгражда интригата в романа талантливо, класически, с многопланово представяне на образите и събитията.
Моето намерение далеч не е да възпроизвеждам тук всички подробности от процеса. Достатъчно и съвсем обстойно припомних всички етапи на аферата, за да не налагам пак на читателите новата върволица от събития, забулени в тайна. Нямам търпение да стигна до наистина драматичния момент на този незабравим ден. Той настъпи, когато метр Анри-Робер зададе няколко въпроса на дядо Матийо, който от свидетелската банка, между двама полицаи, отричаше да е убил Зеления. Жена му бе повикана и изправена срещу него. Избухвайки в ридания, тя призна, че е била приятелка на пазача и че мъжът й се е догадил, но потвърди още, че той не е замесен в убийството на нейния приятел. Тогава метр Анри-Робер поиска по този въпрос съдът да изслуша незабавно Фредерик Ларсан.
— В краткия разговор, който имах с Фредерик Ларсан през почивката — заяви адвокатът, — той ми даде да разбера, че смъртта на пазача може да се обясни по друг начин, а не с намесата на дядо Матийо. Ще бъде интересно да се запознаем с хипотезата на Фредерик Ларсан.
Въведоха Фредерик Ларсан. Той много ясно изложи тезата си.
— Не виждам защо трябва да се намесва дядо Матийо във всичко това. Аз вече казах на господин дьо Марке, но заканителните думи на този човек повлияха зле на господин съдия-следователя. За мен убийството на госпожица Станжерсон и убийството на пазача са една и съща криминална история. Стреляха по убиеца на госпожица Станжерсон, който изчезваше през парадния двор; може да са си мислили, че са го ранили или че са го убили; в същност той само се е олюлял, когато е изчезвал зад дясното крило на замъка. Там убиецът е срещнал пазача, който е поискал без съмнение да попречи на бягството му. Убиецът още е държал в ръка ножа, с който току-що е ударил госпожица Станжерсон; удря пазача в сърцето и пазачът умира.
Това тъй просто обяснение се стори още по-приемливо за всички, защото тези, които се интересуваха от мистериите на Гландие, вече се бяха сетили за него. Чу се одобрително шушукане.
— А убиецът, какво е станало с него? — попита председателят.
— Той явно се е скрил, господин председателю, в някое тъмно ъгълче от онова място на двора и когато хората от замъка са отнасяли тялото, е могъл спокойно да избяга.
В този момент от дъното, от правостоящата публика се провикна младежки глас. Всред общото изумление той заяви:
— Съгласен съм с Фредерик Ларсан за удара с нож в сърцето. Но не съм съгласен за начина, по който убиецът е изчезнал от онова ъгълче в двора.
Всички се обърнаха, разсилните се втурнаха да въдворяват тишина. Председателят попита с раздразнение кой е този, дето се провиква така, и нареди веднага да изгонят натрапника, но отново се чу същият ясен глас:
— Това съм аз, господин председателю, аз, Жозеф Рултабий!
XXVII Глава
В която Жозеф Рултабий се появява с целия си блясък
Настъпи ужасна бъркотия. Чуха се викове на припадащи жени. Вече никой не се съобразяваше с „негово величество правосъдието“. Тълпата обезумя. Всички искаха да видят Жозеф Рултабий. Председателят се провикна, че ще нареди да опразнят залата, но никой не го чу. През това време Рултабий вече прескачаше преградката, която го разделяше от публиката, и прокарвайки си път с лакти, стигна до своя директор, който силно го прегърна, взе своето собствено писмо от ръцете му, напъха го в джоба си, навлезе в охраняваната част на залата и стигна така чак до свидетелската банка — блъскаха го, блъскаше се и той, със сияещо, щастливо лице — алена топка, която запламтяваше още по-силно от интелигентния блясък в очите му. Беше в английския костюм от онази сутрин, преди да отпътува, с преметнато през ръка палто и каскет в другата — но в какво състояние, господи! Каза:
— Моля да бъда извинен, господин председателю, презокеанският имаше закъснение! Идвам от Америка. Аз съм Жозеф Рултабий!
Избухна смях. Всички бяха доволни от появата на това хлапе. Сякаш някакъв голям товар се смъкна от гърба им. Най-после си отдъхнаха. Бяха сигурни, че той вече ще каже истината…
Но председателят се вбеси:
— Аха! Значи вие сте Жозеф Рултабий! Е, добре, млада човече, аз ще ви науча как се подиграва човек с правосъдието… Докато чакаме съдът да обсъди вашия случай, ви задържам на разположение на правосъдието… ще се възползувам от правото си на председател…