Тайнственият остров
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Петров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайнственият остров». Краткое содержание книги:
За щастие „Тайнственият остров“ е и още нещо, несрещано твърде често в литературата с напрегнат, приключенски сюжет — това е книга, която облагородява. А чудесната вяра във възможностите на човека, просветеният хуманизъм на героите и неповторимата атмосфера на „Острова“ я обричат на незабравимост.
„Тайнственият остров“ е уникална, защото е едновременно много неща: и приключенска литература, и утопия, и робинзониада, и научно-техническа фантастика, и химн на човешкия труд и творчески възможности, дори истински „екшън“ на моменти или пък криминална литература с интелектуални загадки „а ла Агата Кристи“; понякога се превръща дори в морско-пиратски роман, а през цялото време е и нещо много рядко — чаровен модел на цялата еволюция на човека, от каменните оръдия, първия огън и първите опитомени животни и растения, до телеграфа и Библията. Само че еволюция не за 2 милиона години, а събрана само в две-три.
Може би някои от „по-техническите“ романи на Верн, като „Пътуване до Луната“ или „Капитан Немо“, да имат доста остарели елементи. Не и „Тайнственият остров“. Това е книгата, с която Жул Верн пресече целия XX век и уверено навлиза в XXI. Прочетете я сега. И отново я прочетете след 20 години — да кажем, в 2013-та — може би заедно с вашия син или внук. И ще се убедите, че е така.
Ако не сте съгласни — пишете ни да ви я сменим.
Библиотека СВЕТОВНА ФАНТАСТИКА тогава ще ви предлага вече най-доброто от двадесет и първото столетие.
— Само за няколко дни, господин Сайръс, само за няколко дни! — отвърна морякът. — Колкото да ида да видя какво е това островче и да се върна!
— Ами ако се извие буря?
— Лятно време няма опасност от бури — отвърна Пенкроф. — После, господин Сайръс, понеже трябва да се предвижда всичко, ще ви помоля за всеки случай да ми позволите да взема със себе си в това пътешествие само Хърбърт.
— Пенкроф — отвърна инженерът, като сложи ръка върху рамото на моряка, — ако някое нещастие сполети вас и това дете, което случаят направи наш син, мислите ли, че ще ви прежалим някога?
— Господин Сайръс — отвърна Пенкроф с непоколебима вяра, — няма да ви причинявам такава скръб. Всъщност ние ще си поговорим пак за това пътешествие, когато му дойде времето. После все си мисля, че като видите нашия кораб, добре екипиран и добре обзаведен, като го видите как плава в морето при обиколката на острова ни, все си мисля, казвам, че тогава няма да се колебаете и веднага ще ме пуснете да замина!
Първите снегове паднаха към края на юни. Още преди това преселниците бяха струпали в кошарата много храна и нямаше нужда да ходят там всеки ден, но все пак решиха да се отбиват поне веднъж седмично.
Пак заложиха примките, но опитаха и последното хрумване на Сайръс Смит. Свитите балени, сковани в лед и покрити с дебел слой мазнина, бяха поставени край гората, където минаваха обикновено животните, за да отидат на езерото.
За голяма радост на инженера откритието на алеутските рибари сполучи напълно. Десетина лисици, няколко глигана, а даже и един ягуар се хванаха на въдицата и намериха тия животни мъртви, със стомах, пробит от опнатите балени.
На 30 юни уловиха с голяма мъка един албатрос, който Хърбърт беше ранил леко с пушката си в крака. Беше чуден албатрос от рода на ония грамадни плувни птици, чиито разперени криле са широки до десет стъпки и които могат да прелетят необятни морета като Тихия океан.
На Хърбърт много му се искаше да задържи величествената птица, раната на която скоро заздравя, и да я опитоми, но Джедеон Спилет му даде да разбере, че не бива да пропускат случая да влязат във връзка чрез тоя вестоносец със страните край Тихия океан.
Всъщност на Джедеон Спилет, у когото понякога се пробуждаше дописникът, може би му беше приятно да хвърли наслуки увлекателна дописка за приключенията на преселниците на остров Линкълн! Какъв успех за постоянния дописник на „Ню Йорк хералд“ и за броя, в който щеше да излезе съобщението, ако то въобще стигнеше някога до редактора му Джон Бенет!
И така Джедеон Спилет написа кратка дописка и я сложи в торбичка от здраво гумирано платно с настоятелна молба, който я намери, да я препрати веднага в редакцията на „Ню Йорк хералд“. Вързаха торбичката за шията на албатроса, а не за крака му, тъй като тия птици имат навик да си почиват на морската повърхност, после върнаха свободата на бързокрилия въздушен вестител и преселниците гледаха след него развълнувани, докато потъна в мъглите на запад.
Преселниците изпитваха истинско удоволствие вечер в силно осветената със свещи и добре затоплена с въглища зала след ситата вечеря, пред чаша димящо кафе от бъз и лули, обвити в облак синкав дим, когато слушаха рева на бурята вън! Те щяха да бъдат напълно щастливи, ако въобще човек може да бъде някога щастлив далеч от близките си и напълно откъснат от тях! Разговаряха винаги за родния си край, за величието на американската република, чието значение положително се беше увеличило, и Сайръс Смит увличаше слушателите си със своите разкази, изводи и предсказания.
Един ден Джедеон Спилет го запита:
— В края на краищата, драги Смит, няма ли опасност търговията и промишлеността, които според вас ще се разрастват непрестанно, да замрат напълно рано или късно?
— Да замрат ли? Защо?
— По липса на въглища, които с право може да се каже, че са най-ценният минерал!
— О, залежите каменни въглища са още толкова много, че стоте хиляди работници, които копаят сто милиона квинтала21 годишно, няма да ги изразходват скоро!
— Да, но нуждата от каменни въглища непрестанно расте — възрази Джедеон Спилет, — може да се предвиди, че стоте хиляди работници навярно скоро ще станат двеста хиляди и ще копаят двойно повече въглища.
— Така е. Но след европейските залежи, които с помощта на нови машини скоро ще могат да се използват по-основно, идат американските и австралийските залежи, а те ще задоволяват още дълго време промишлените нужди.
21
Квинтал — (физ.) Мярка за тегло от 100 либри, равна на 50 кг.