Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Той стана, протегна изтръпналите си крайници, прозина се като човек, който става от сън, и тръгна след приятеля си към брега.
Гленарван го помоли да разгледа тъмния хоризонт на морето. В продължение на няколко минути Паганел се отдаде добросъвестно на това съзерцание.
— Е, нищо ли не виждате? — попита Гленарван.
— Нищо! В такава тъмнина и котка не би видяла на две крачки.
— Търсете червена или зелена светлина, т.е. светлините на дясната или лявата страна на кораба.
— Не виждам нито червена, нито зелена светлина! Всичко е черно! — отговори Паганел, чиито очи се затваряха неволно.
В продължение на половин час той ходи подир нетърпеливия си другар машинално, а главата му ту клюмаше на гърдите, ту изведнъж се изправяше. Не отговаряше, не говореше. Стъпките му бяха несигурни, вървеше като пиян. Гленарван го погледна. Паганел ходеше и спеше.
Тогава Гленарван го хвана подръка и без да го буди, го заведе в дупката му, където го „зарови“ удобно. На разсъмване всички наскачаха при вика:
— „Дънкан“! „Дънкан“!
— Ура! Ура! — отговориха на Гленарван другарите му и се втурнаха към брега.
И наистина на пет мили от брега яхтата с внимателно събрани долни платна се движеше с малък ход. Димът й се губеше в утринната мъгла. Морето беше бурно и за кораб с такъв тонаж беше опасно да доближи песъчливия бряг.
Гленарван, въоръжен с далекогледа на Паганел, следеше движенията на „Дънкан“. Изглежда, че Джон Манглс не ги беше видял, защото не промени курса на яхтата и продължаваше да кръстосва покрай брега с прикрепено на лява страна намалено второ предно платно.
Но в този момент, след като беше наблъскал здраво карабината си, Талкав гръмна по посока на яхтата.
Вслушаха се. И най-вече гледаха. Карабината на индианеца изгърмя три пъти, събуждайки ехото на дюните.
Най-сетне на яхтата се появи бял дим.
— Видяха ни! — извика Гленарван. — Това е оръдието на „Дънкан“.
След няколко секунди до брега стигна и глух гърмеж. Веднага „Дънкан“ разпъна цялото второ предно платно и като увеличи хода си, започна да маневрира с цел да се доближи колкото може повече до брега.
Скоро видяха с далекогледа, че от яхтата спускаха лодка.
— Леди Елена няма да може да дойде — каза Том Остин. — Морето е много бурно.
— Също и Джон Манглс — отговори Мак Набс. — Той не може да напусне кораба.
— Сестра ми! Сестра ми! — повтаряше Робърт и протягаше ръце към яхтата, която се клатеше много.
— Ах, как искам да съм вече на борда! — провикна се Гленарван.
— Търпение, Едуард. След два часа ще бъдете там — отговори майорът.
Два часа! Наистина лодка с шест гребла не можеше за по-малко време да дойде и да се върне на яхтата.
Тогава Гленарван се приближи към Талкав, който стоеше със скръстени ръце до Таука и гледаше спокойно подвижната повърхност на вълните.
Гленарван го хвана за ръката и като му посочи яхтата, каза:
— Ела с нас!
Индианецът поклати леко глава.
— Ела, приятелю — повтори Гленарван.
— Не — отговори тихо Талкав. — Тук е Таука, а там са пампасите! — добави той и посочи с любов безкрайните равнини.
Гленарван разбра, че индианецът нямаше никога да напусне равнините, дето белеят костите на дедите му. Той познаваше святата привързаност на тия деца на пустинята към родния край. Затова не настоя, а само стисна ръката на Талкав. Не настоя и тогава, когато индианецът, усмихнат по своему, отказа да приеме възнаграждението за услугите си, като каза:
— От приятелство.
Гленарван не можа да отговори. Той искаше да остави на честния индианец поне нещо, което да му напомня за неговите приятели от Европа. Но какво му беше останало? Оръжията, конете, всичко беше пропаднало в наводнението. Другарите му не бяха по-богати от него.
Той се чудеше как да се отплати на безкористния водач, когато изведнъж му хрумна една мисъл. Извади от портмонето си скъп медальон, в който бе поставен прекрасен портрет, една от най-добрите творби на Лорънс, и го подаде на индианеца.
— Жена ми — каза Гленарван.
Талкав погледна трогнат портрета и произнесе тия прости думи.
— Добра и хубава!
После дойдоха Робърт, Паганел, майорът, Том Остин и двамата моряци и с трогателни думи се сбогуваха с патагонеца. Тия добри хора бяха искрено развълнувани от раздялата си с този предан и храбър другар. Талкав ги притисна един след друг до широките си гърди. Паганел му подари картата на Южна Америка и на двата океана, която индианецът често бе разглеждал с интерес. Това беше най-голямата скъпоценност, която Паганел притежаваше. Робърт можеше да даде на спасителя си само милувки. Момчето не забрави да погали и Таука.