Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Така мина този ден. На другия ден на петнадесет мили от океана се почувствува неговата близост. Виразонът — един особен вятър, който духа редовно през втората половина на деня и на нощта — превиваше високата трева. От изтощената почва се издигаха редки горички, малки дървообразни мимози, храсталаци акация и туфи курамабол. Няколко солени лагуни блестяха като парчета счупено стъкло и затрудниха пътуването, защото трябваше да ги обхождат. Ускориха ход, за да стигнат още същия ден при езерото Саладо, на брега на океана. Пътешествениците бяха доста изморени, когато към осем часа вечерта забелязаха пясъчните дюни, високи двадесет туаза, които отделяха сушата от океана. Скоро до слуха им достигна шумът на морския прилив.
— Океанът! — извика Паганел.
— Да, океанът! — отговори Талкав.
И пешеходците, макар че бяха почти капнали от умора, се покатериха на дюните с удивителна пъргавост.
Но беше вече много тъмно. Погледите им блуждаеха напразно по мрачната безкрайност. Те търсеха „Дънкан“, но не го виждаха.
— Но той е все пак там — извика Гленарван, — той ни чака и сигурно кръстосва край брега.
— Ще го видим утре — отговори Мак Набс.
Том Остин се опита да повика невидимата яхта, но не получи отговор. Впрочем вятърът беше много силен и морето доста бурно. Облаците се носеха от запад, а пенливите вълни се разбиваха на ситни капчици, които достигаха върха на дюните. Дори ако „Дънкан“ беше на уговореното място, морякът на вахт не би могъл нито да чуе, нито да бъде чут. По брега нямаше никакво убежище — нито залив, нито пристанище. Нито дори съвсем малко заливче. Той бе образуван от дълги пясъчни плитчини, които се губеха в морето и бяха по-опасни за корабите, отколкото рифовете. И наистина тия плитчини пораждат вълни. Покрай тях морето е винаги много бурно и кораби, които при лошо време заседнат върху тези пясъчни килими, са обречени на сигурна гибел.
Тъй че много естествено беше „Дънкан“ да стои далеч от този ужасен бряг без никакво убежище. Джон Манглс с обичайната си предпазливост сигурно предпочиташе да чака навътре в морето. Такова беше мнението на Том Остин, който твърдеше, че „Дънкан“ не може да е на по-малко от пет мили от брега.
Майорът посъветва нетърпеливия си другар да се примири. Нямаше никакъв начин да се разсее гъстият мрак. Защо тогава да си изморяват очите, като се взират напразно в непрогледния хоризонт?
След като каза това, той устрои нещо като лагер под закритието на дюните. Последните провизии послужиха за последното ядене при пътуването. След това всеки по примера на майора си изкопа временно легло в доста удобна дупка и като се затрупа до брадата с пясък, заспа дълбок сън. Не спеше само Гленарван. Вятърът продължаваше да духа силно, а океанът беше още развълнуван от скорошната буря. Буйните му вълни се разбиваха в подножието на дюните с гръмотевичен грохот. Гленарван не можеше да се примири с мисълта, че „Дънкан“ е толкова близо. А да допусне, че не е дошъл на уговорената среща, беше невъзможно. Пътешествениците бяха напуснали залива Талкауано на 14 октомври и пристигнаха на атлантическия бряг на 12 ноември. През тия тридесет дена, употребени за прекосяване на Чили, Кордилерите, пампасите и аржентинската равнина, „Дънкан“ бе имал достатъчно време да обиколи нос Хори и да стигне на противоположния бряг. За такъв бързоходец закъснения не съществуваха. Бурята е била сигурно силна и страшна в просторния Атлантически океан, но „Дънкан“ беше добър кораб, а капитанът му добър моряк. Тъй че понеже трябваше да бъде тук, той бе тук.
Все пак тия разсъждения не успокоиха Гленарван. Когато се борят сърцето и разумът, разумът не е по-силният. Господарят на Малкъм Касъл чувствуваше в тъмнината всички, които обичаше — своята скъпа Елена, Мери Грант, екипажа на своя „Дънкан“. Гленарван бродеше по пустинния бряг, който вълните покриваха със своите фосфоресцентни капки. Той се взираше и се ослушваше. Понякога му се струваше дори, че вижда в морето някаква светлина.
— Не се лъжа — каза си той, — видях светлина на кораб, светлината на „Дънкан“. Ах, защо погледът ми не може да пробие този мрак!
Тогава му дойде една идея. Паганел казваше, че е никталоп, че вижда в нощта. И той отиде да го събуди. Ученият спеше в дупката си сън на къртица, когато една здрава ръка го издърпа от пясъчното му ложе.
— Кой ходи там? — извика той.
— Аз съм, Паганел.
— Кой сте вие?
— Аз, Гленарван. Елате, имам нужда от очите ви.
— От очите ми ли? — отговори Паганел, като ги търкаше силно.
— Да, от очите ви, за да различите в тъмнината „Дънкан“. Хайде елате.
— По дяволите тази никталопия! — измърмори Паганел, доволен обаче, че може да услужи на Гленарван.