Децата на капитан Грант

Глава I

ВРЪЩАНЕ НА БОРДА

Първите моменти бяха посветени на радостта, че се виждат отново. Лорд Гленарван не искаше неуспехът на издирванията да помрачи радостта в сърцата на другарите му, затова се обърна към тях с думите:

— Не губете надежда, приятели, не губете надежда. Капитан Грант не е с нас, но ние сме уверени, че ще го намерим.

Тази увереност бе напълно достатъчна да върне надеждата у пътниците на „Дънкан“.

И наистина, докато лодката наближаваше яхтата, леди Елена и Мери Грант изпитаха всичката тревога на очакването. Застанали на кърмовия дек, те се опитваха да преброят тия, които се връщаха.

Девойката ту изпадаше в отчаяние, ту, напротив, й се струваше, че вижда Хари Грант. Сърцето й биеше силно. Тя просто не можеше да отрони дума и едва се държеше на краката си. Леди Елена я беше прегърнала. Джон Манглс, застанал до нея, се вглеждаше в далечината и мълчеше. Неговите очи на моряк, свикнали да различават далечни предмети, не виждаха капитана.

— Там е! Иде си! Татко ми! — шепнеше момичето.

Колкото повече лодката наближаваше, толково по-невъзможна ставаше самоизмамата. Пътешествениците не бяха и на двеста метра от яхтата, когато не само леди Елена и Джон Манглс, но и самата Мери, обляна в сълзи, загуби всяка надежда. Време беше лорд Гленарван да дойде и каже някоя ободрителна дума.

След първите прегръдки леди Елена, Мери Грант и Джон Манглс бяха посветени в по-главните преживелици на експедицията и преди всичко Гленарван им съобщи новото тълкуване, което проницателният ум на Жак Паганел даваше на документа. Той се изказа също много ласкаво за Робърт, с когото Мери основателно можеше да се гордее. Неговата смелост, неговото себеотрицание, опасностите, на които се бе излагал — всичко бе така подчертано от Гленарван, че момчето не би знаело къде да се скрие, ако сестра му не бе го приютила в прегръдките си.

— Не трябва да се червиш, Робърт — каза Джон Манглс, — ти си се държал като достоен син на капитан Грант.

Той протегна ръце към братчето на Мери и го целуна по бузите, още влажни от сълзите на девойката.

Ще споменем бегло как бяха посрещнати майорът и географът и с какво уважение си спомниха за благородния Талкав. Леди Елена съжаляваше, че не може да стисне ръката на предания индианец. След първите излияния Мак Набс се прибра в кабината си, където започна да се бръсне със спокойна и сигурна ръка. Що се отнася до Паганел, той летеше от един на друг като пчела и събираше мед от похвали и усмивки. Искаше да разцелува целия екипаж на „Дънкан“ и поддържайки, че леди Елена и Мери Грант са част от този екипаж, започна с тях и завърши с мистър Олбинет.

Стюардът реши, че най-добрата благодарност за тази учтивост е да съобщи, че обядът е готов.