Децата на капитан Грант

Излезе и вятър, който разпали пожара. Трябваше да се бяга. Гленарван и другарите му бързо побягнаха в източната част на дървото, още необхваната от огъня. Безмълвни, смутени, изплашени, те се изкачваха, хлъзгаха и рискуваха всеки момент да паднат от тънките клони, които се огъваха от тежестта им. През това време клоните пращяха, пукаха и се гърчеха от огъня като горящи живи змии. Насветлените главни падаха в придошлите води и се носеха по течението, като изпущаха червени искри. Пламъците ту се издигаха на голяма височина и се сливаха с подпаленото небе, ту, огънати от бушуващия ураган, обвиваха омбуто като с плащаницата на Несус74. Гленарван, Робърт, майорът, Паганел, моряците — всички бяха ужасени. Гъстият дим ги задушаваше. Нетърпима горещина ги гореше. Огънят вече обхващаше долната част на дървото откъм тяхната страна. Нищо не можеше да го спре, нито да го изгаси. Положението беше неудържимо и те трябваше да изберат от двата вида смърт по-малко жестоката.

— Във водата! — изкрещя Гленарван.

Уйлсън, когото пламъците бяха достигнали, се хвърли във водата, но изведнъж започна да вика ужасен:

— Помощ! Помощ!

Остин се спусна към него и му помогна да се изкачи отново на дървото.

— Какво има?

— Каймани! Каймани! — отговори Уйлсън.

И наистина дънерът на дървото беше заобиколен от най-опасните животни от рода на крокодилите. Люспите им блестяха в широките, осветени от пожара петна. Опашките им, сплескани отвесно, изострените като върхове на копия глави, изпъкналите очи, широко разтворените до ушите челюсти — всичките тия отличителни белези не можеха да измамят Пага-нел. Той позна хищните американски алигатори, наричани в испанските страни каймани. Десетина на брой, те биеха водата със страшните си опашки и гризяха дървото с дългите зъби на долната си челюст.

Като ги видяха, нещастниците се почувстваха загубени. Очакваше ги страшна смърт било от пламъците, било от зъбите на кайманите. И дори майорът каза със спокоен глас:

— Както изглежда, настъпил е краят.

Бурята беше започнала да отслабва, но бе образувала във въздуха голямо количество пари, на които електричеството щеше да придаде страхотна сила. На юг постепенно се извиваше огромна вихрушка; обърната с върха надолу и основата нагоре, тя свързваше бушуващите води с буреносните облаци. Скоро този метеор почна да наближава, като се въртеше със замайваща бързина. Той влачеше към центъра си огромен стълб вода от езерото и това въртящо се движение тласкаше към него всички околни въздушни течения.

За няколко секунди огромната вихрушка връхлетя върху омбуто и го обви. Дървото бе раздрусало до корен. На Гленарван се стори, че кайманите са го нападнали с мощните си челюсти и го изтръгват от земята. Той и другарите му, които се държаха един за друг, усетиха, че здравото дърво почна да се поддава и се повали. Пламтящите му клони се потопиха в разпенената вода със страшно свистене. Това трая само миг. Смерчът бе вече отминал и носеше другаде своята разрушителна мощ, като изсмукваше по пътя си водата от езерото, сякаш го изпразваше до дъно.