Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
Тогава омбуто, легнало във водата, се понесе по волята на вятъра и течението. Кайманите бяха избягали. Само един пълзеше по обърнатите корени и се приближаваше с отворена уста. Но Мълреди сграбчи един полуобгорен клон и му нанесе такъв страшен удар, че му пречупи гръбнака. Кайманът се преметна нарван и другарите му се изкачиха на клоните, на страната, откъдето идеше вятърът, а омбуто, чиито пламъци, раздухвани от урагана, образуваха нещо като огнени платна, се понесе в тъмнината на нощта като горящ кораб.
Глава XXVI
АТЛАНТИЧЕСКИЯТ ОКЕАН
В продължение на два часа омбуто плава по огромното езеро, без да стигне до твърда земя. Пламъците, които го разяждаха, постепенно изгаснаха. Главната опасност при това ужасно пътуване бе преминала. Майорът дори каза, че няма да бъде чудно, ако се спасят.
Течението бе запазило първоначалната посока и вървеше от югозапад към североизток. Тъмнината, едва осветявана тук-там от някоя закъсняла светкавица, бе станала отново непроницаема и Паганел напразно търсеше по хоризонта точки, по които да се ориентира. Бурята стихваше. Едрите дъждовни капки се заменяха от ситен дъждец, който вятърът разпиляваше, а високо в небето големите олекнали облаци се разкъсваха на ивици.
Омбуто се движеше стремително по буйния порой. То се носеше с изумителна бързина, сякаш под кората му беше скрит мощен двигател. Така то можеше да плува още цели дни. Към три часа сутринта обаче майорът забеляза, че от време на време корените му опират в дъно. С помощта на дълъг отчекнат клон Том Остин измери дълбочината и установи, че дъното се издига. И наистина след двадесетина минути се почувствува удар и дървото изведнъж спря.
— Земя! Земя! — изкрещя Паганел.
Краищата на обгорелите клони бяха опрели о някаква издутина на почвата. Никога мореплаватели не са били по-доволни от засядане. Защото подводната скала тук беше пристанище. Робърт и Уилсън, скочили на твърда земя, вече надаваха радостни викове, когато се разнесе познато изсвирване. Откъм равнината се чу конски тропот и в полумрака се очерта високата фигура на индианец.
— Талкав! — извика Робърт.
— Талкав! — повториха другарите му.
— Amigos!75 — каза патагонецът, който чакаше пътешествениците на мястото, където трябваше да ги доведе течението, защото беше довело там и самия него.
Той вдигна Робърт и го притисна до гърдите си, без да подозира, че и Паганел ще увисне на шията му. Гленарван, майорът и моряците бяха много щастливи, че виждат отново верния си водач, и му стиснаха ръцете здраво и сърдечно. После патагонецът ги отведе в заслона на една изоставена естанция. Там гореше голям огън, който ги стопли, и се печеше сочно месо от дивеч, което те излапаха до последното късче. И когато дойдоха на себе си и започнаха да разсъждават, никой не можеше да повярва, че са се спасили от толкова опасности — от водата, от огъня и от страшните каймани на аржентинските реки.
Талкав разказа на Паганел с няколко думи своите преживелици и приписа цялата заслуга за спасението си на своя неустрашим кон. Паганел се опита да му обясни новото тълкование на документа и новите надежди, които то бе породило. Дали индианецът разбра изобретателните предположения на Паганел? Съмнително беше! Но той видя приятелите си щастливи и изпълнени с надежди и това му стигаше.
Няма съмнение, че смелите пътешественици след почивката на омбуто не се забавиха да тръгнат веднага на път. В осем часа сутринта те бяха готови. Намираха се много на юг от естан-циите и саладерата и не можеха да си набавят превозни средства. Наложи се да вървят пеша. Разстоянието, което трябваше да преминат, беше не повече от четиридесет мили, а имаха и Таука, който нямаше да откаже да поноси от време на време един, че дори и двама изморени пешеходци. За 36 часа можеха да стигнат до брега на Атлантическия океан.
Беше настъпил моментът. Водачът и спътниците му оставиха зад себе си огромната низина, още заляна от водата, и поеха през високи равнини. Отново пред тях се разстилаше еднообразната аржентинска земя. Тук-таме стърчеше над пасбищата по някоя и друга групичка дървета, посадени от европейци, но доста нарядко, като в околностите на сиера Тандил и сиера Та-палкуем. Местните дървета растяха само в крайниците на тия дълги прерии и близо до нос Кориентес.
75
Приятели! Б. пр.