Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— На глада? Наистина ли?
— Да, аз съм беден.
— Съжалявам за вас. Аз се интересувам от такива случаи. Собственик съм на цирк и следователно също си имам работа с артисти. Известно ми е какво означава из един път да увиснеш във въздуха. Е, може би ще си намерите някаква работа.
— Това изисква време! В столицата има стотици безработни, които всеки ден се втурват по обявите, за да получат място.
— Хм-м! Тоя наплив едва ли ще е чак толкова голям.
— О, напротив!
— Съмнявам се в това и имам всички причини. Аз именно също подадох обява, но никои не дойде да се кандидатира.
— За назначение ли става дума?
— Да.
— В такъв случай е за учудване, че никой не се е обадил. Вярно, не на всеки е работа да води номадски живот с един цирк!
— О, това е най-малкото! Стига само назначението да е сигурно и твърдо.
— Да, но който има семейство, трябва да се откаже, ако не иска да се отдели от домашните си.
— Глава на семейство не можеше да се обади. Мястото, което искам да запълня, е за дама.
— А, така ли!
— Може би ще съумеете да ми дадете някой добър съвет.
— Не познавам циркови ездачки!
— Изобщо не става въпрос за такава. Аз търся почтено, порядъчно момиче, на което мога да поверя касата.
— Касиерка?
— Да. Имал съм все касиери и винаги съм си изпащал. Едно момиче е по-прилежно, по-акуратно и… по-малко се поддава на изкушение. Много ще се радвам, ако намеря такава порядъчна личност.
— Хм-м, това е трудно!
— Трудно? Как така?
— Вие, естествено, ще искате гаранция?
— Всъщност да. Но ако се убедя, че мога да имам доверие, ще се абстрахирам от гаранцията.
— Каква заплата плащате?
— Петстотин гулдена и пълен пансион.
Вернер подскочи от стола.
— Петстотин гулдена…!? — повтори.
— Да.
— И всичко безплатно?
— Да.
— За момиче?
— Както вече казах! Твърде малко ли е?
— О, не, а тъкмо обратното. Какви познания или способности изисквате?
— Никакви. Само трябва лицето да е честно.
— И никоя не се обади?
— Не.
— При такава заплата? Удивително!
— Заплатата не беше упомената.
Вернер беше като наелектризиран. Това не беше място за него, наистина, но той помисли за Емили. Колко дълго трябваше да плете тя, за да спечели няколко гулдена! А петстотин гулдена и безплатна квартира и храна! Освен това този цирков директор го беше попитал за съвет.
— Кога би трябвало въпросната да встъпи в длъжност? — осведоми се Вернер.
— По възможност веднага.
— Тук ли възнамерявате да давате представления?
— Не. Заминавам за Роленбург. Там май пак ще се наложи да пусна обява.
— Може би няма да е необходимо.
— Как така?
— Аз познавам едно добро, честно момиче.
— От столицата и може веднага да постъпи на работа?
— Да.
— Коя е?
— Е, аз съм пребогато благословен с деца. Нека ви разкажа, моля!
Той описа на цирковия директор семейното си положение. Онзи го изслуша внимателно и накрая се осведоми:
— Но дали и дъщеря ви ще има желание?
— При всички случаи, при всички случаи!
— Не казахте ли преди малко, че не на всеки е работа да води такъв номадски живот?
— Имах предвид глава на семейство.
— Но помислете за репутацията, с която се ползваме ние „циркаджиите“! Смятат ни за не толкова добри както други хора. Няма ли това да отблъсне вашата дъщеря?
— Тя няма подобни предразсъдъци. А и освен това нали няма да бъде ангажирана като артистка.
— Това е вярно! Мога ли да я видя?
— Разбира се! Ще имате ли добрината да дойдете с мен?
— Хм-м! Не така прибързано! Няма ли да е по-добре първо да я попитате и подготвите?
— Може би имате право. Аз ще отида да поговоря с нея. После тук ли да я доведа?
— Изцяло ваша воля.
— Е, в такъв случай няма да настоявам да изкачвате тези четири етажа, пък и… знаете, където има болен човек, не всичко е в такъв порядък, както би трябвало да бъде!
— Разбирам. Доведете тогава момичето тук!
Вернер се отдалечи. Чувстваше се толкова лек и радостен, все едно самият беше получил работно място. Домашните му видяха, че се намира в много добро настроение.
— Нещо си намерил? — попита Емили.
— Да, касиерско място в един цирк.
— О, колко жалко!
— Защо се жалваш?
— Защото не можеш да приемеш едно такова място.
— Защо не?
— Искаш да се отделиш от нас?
— Не, трябва да остана. Но ако мога да изпратя теб на мое място?
— Мен? Ти май наистина си в добро настроение.
— Така е. Я чуй! Мястото носи годишно петстотин гулдена и предлага пълен, пълен пансион!