Алексис Зорбас
- Автор: Казандзакис Никос
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Куфов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Алексис Зорбас». Краткое содержание книги:
Дометиос се появи запъхтян на двора. Зад него вървеше русото калугерче.
— Като разгневен ангел е… — прошепна Зорбас, любувайки се на младежката му дивост и прелест.
Те се приближаваха към каменната стълба, която водеше горе към килиите; Дометиос се извърна, погледна калугерчето и му каза нещо; калугерчето разтърси глава, сякаш отказваше. Но веднага след това я сведе послушно. Прихвана стария през кръста и се изкачиха по стълбата.
— Разбра ли? — рече ми Зорбас. — Разбра ли? Содом и Гомор!
Появиха се двама калугери, намигнаха си един друг, пошепнаха си нещо и се разсмяха.
— Каква злоба! — изръмжа Зорбас. — Гарван гарвану око не вади, ала калугер калугеру го вади. Погледни ги — ще си извадят очите една на друга.
— Един на друг… — поправих аз със смях.
— Абе, тук това е едно и също, не бери грижа! Мулета, ти казвам, началство! Можеш да кажеш кеф ти Гаврил, кеф ти Гаврила; кеф ти Дометиос, кеф ти Дометия. Да се махаме оттук, началство, да подпишем документите и да се махаме час по-скоро; тук дявол да го вземе, можеш да се отвратиш и от мъжа, и от жената.
Сниши глас.
— Имам и един план… — каза той.
— Някоя лудория ли пак, Зорбас?… Я, кажи!
Зорбас повдигна рамене:
— Как да ти го кажа, началство! Твоя милост, да прощаваш, си почтен човек. Да не би това, да не би онова. Бълха да намериш зимно време извън юргана си, ще я прибереш вътре, да не й е студено. Къде можеш да разбереш, твоя милост, един такъв стар разбойник като мен! Аз, намеря ли някоя бълха — цак! — смазвам я. Намеря ли някое агне — храс! — заколвам го, набучвам го на шиш и го изгулявам с приятели. Ама ще ми речеш: не е твое; добре, приемам. Ала чакай, брате, първо да го изядем, а сетне ще си поговорим и ще поспорим на спокойствие за твое и мое. И ти ще приказваш, твоя милост, ще приказваш, ще приказваш, а пък аз ще си човъркам с една клечица зъбите.
Дворът екна от смеха му. Захариас се появи изплашен, постави пръст върху устните си, приближи се, като пристъпяше на пръсти:
— Шът! — рече той. — Не се смейте! Ето там горе, зад онова отворено прозорче работи митрополитът. Там е библиотеката, пише. По цял ден пише.
— Тъкмо ти ми трябваше, отче Йосиф — каза Зорбас и сграбчи калугера под мишницата. — Хайде да отидем в килията ти да си поговорим.
Обърна се към мен:
— А твоя милост, началство, върви през това време да разгледаш църквата и старите икони. Аз ще почакам игумена; където и да е, ще дойде. Ти не се бъркай, за да не оплескаш всичко! Остави на мен, знам си аз работата.
Наведе се към ухото ми.
— Ще вземем гората на половин цена… — прошепна той. — Трай си!
И тръгна бързо, хванал под ръка побъркания калугер.
XVIII
Прекрачих прага на църквата и потънах в прохладния уханен полумрак.
Навред беше пусто, сребърните кандила блестяха мътно, в дъното тънко издълбаният иконостас обхващаше целия олтар — златна лозница, отрупана с гроздове, от горе до долу стените бяха украсени с полуизтрити стенописи: диви аскети, боговдъхновени отци на църквата, страданията Христови, къдрокоси ангели с широки избелели панделки на косите.
Високо, на нартика — Богородицата, разтворила ръце, умоляваща. Тежко сребърно кандило гореше пред нея и трептящата светлина лижеше нежно, гальовно, продълговатото, многострадално лице. Никога няма да забравя изпълнения с огорчение поглед, къдравата, кръгла като пръстен уста, силната, волева брадичка. Ето това е, казвах си аз, напълно удовлетворената, напълно щастливата, дори и в най-мъченическото си страдание, Майка; защото съзнава, че от нейната тленна утроба е излязло нещо безсмъртно…
Когато напуснах църквата, слънцето залязваше. Седнах на каменната пейка под портокаловото дърво, бях щастлив; кубето на църквата беше порозовяло, сякаш се зазоряваше; калугерите, оттеглили се в килиите си, почиваха; през нощта щеше да има бдение и трябваше да посъберат сили; Христос щеше да тръгне тази нощ нагоре към Голготата си и те трябваше да бъдат издръжливи, за да се изкачват с него. Две черни свини с цял рой розови бозки дремеха вече под едно рожково дърво; върху покривите гълъбите се любеха.
Докога ще живея, казвах си аз, и ще се радвам на прелестта на тази земя, на въздуха, на тишината и на уханието на цъфналото портокалово дърво? Една икона на свети Бакхус, която бях видял в църквата, беше накарала сърцето ми да прелее от блаженство. Всичко, което дълбоко ме вълнуваше: единството, непреривността в усилието, последователността в желанието, се разкри отново пред мен, да е жива и здрава тази малка прелестна икона на християнския светец с младежките къдри, провиснали над челото му като черни гроздове! Гръцкият Дионисий и свети Бакхус се съединяваха, приемаха едно и също лице; под лозовите листа и расата се вълнуваше едно и също изпълнено с копнеж, изпечено от слънцето тяло — Гърция.