Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Току-що свършваха вечерята, когато Тайгър Тай се приземи сред дърветата — прашен, разгорещен и уморен. Той настани Дух малко по-навътре от пътеката, където гигантският Рок нямаше да безпокои конете, след което се отправи с решителни крачки към лагера. Рен и Трис излязоха да го приветстват и към тях се присъедини и Десидио. Летящият ездач бе кратък и конкретен. Федеративната армия бе стигнала Мермидон и започнала да пресича реката. До утре щяха да се справят с това и да се отправят на север. Придвижваха се много бързо.
Рен се намръщи при тези новини. Тя беше се надянала да ги пресрещне от другия бряг на реката и да ги задържи там. Това май бяха прекалени надежди. Събитията се развиваха много по-бързо, отколкото й се искаше.
Тя поблагодари на Тайгър Тай за сведението и го изпрати да се нахрани.
— Вие си мислите, че Елфската армия е твърде далеч — тихо каза Десидио, сбърчил замислено чело.
Тя кимна.
— Те са на не по-малко от седмица път дори оттук — тя го погледна със зелените си очи. — Струва ми се, че не можем да допуснем Федерацията толкова близо до Арборлон, без да се опитаме да я спрем.
Те се спогледаха.
— Вие чухте генерала — каза Десидио. — Трябва да изчакаме основната армия.
Лицето му не изразяваше нищо. Тя сви рамене.
— Чух. Но тук не е генерал Оридио, а вие.
Той вдигна тъмните си вежди въпросително.
— Може би имате нещо наум, милейди?
Тя не сваляше поглед от него.
— Може би. Ще бъдете ли бил готов да ме изслушате, когато дойде моментът?
Десидио се изправи.
— Вие сте кралицата. Длъжен съм винаги да ви слушам.
Когато той се оттегли, тя отправи към Трис двусмислена усмивка.
— Той знае какво съм замислила, не ти ли се струва?
Трис поразмести малко шината на ръката си и отново я приближи до тялото си. След някой и друг ден шината щеше да бъде махната. Трис чакаше този момент с нетърпение. Замисли се над въпроса й и поклати глава.
— Според мен никой не може да се досети за вашите намерения, милейди — тихо каза той. — Затова се и страхуват от вас.
Тя прие това наблюдение без коментар. Трис можеше всичко да й каже. Онова, което бяха изживяли заедно, когато се измъкнаха от Мороуиндъл, допускаше подобна близост. Тя се загледа в дърветата. Падаше мрак и се спускаха сенки като тъмни вирове, които поглъщаха светлината. Понякога, откакто Гарт бе умрял, на нея й се случваше да се пита дали сенките не се опитват да погълнат и самата нея.
След няколко минути шум от конски копита привлече вниманието й отново към лагера. Разузнавачите, изпратени из Ренската долина, се бяха върнали и довели един пленник. Те спряха внезапно, като рязко дръпнаха ремъците на уморените си коне. Конете явно бяха препускали бързо. Трис веднага стана, последван от Рен.
Конниците и техният пленник — някакъв мъж — бяха слезли от конете и си проправяха път между група Елфски войници към Десидио, който ги чакаше, приличен на гигантска сянка на фона на огъня. Размениха няколко думи, след което Десидио и непознатият мъж се обърнаха и тръгнаха към нея.
Отблизо тя установи, че онзи, който вървеше с Десидио, не е мъж, а момче.
— Милейди — обърна се командирът към нея, когато тя приближи. — Дошъл е вестител от независимите.
Момчето се показа на светло. Беше русо със сини очи и много светла кожа, макар и загоряла от слънцето и вятъра. Беше ниско, с живи очи и набито, макар и не много мускулесто. То се усмихна и се поклони доста неловко.
— Аз съм Тиб Арн — каза то. — Изпратен съм от Падишар Крийл и независимите, за да предам поздравления на Елфския народ и да предложа помощ в борбата срещу Федерацията.
Речта му изглежда бе добре заучена.
— Аз съм Рен Елеседил — отвърна тя и му подаде ръка. То я пое, задържа я неуверено за момент и я пусна.
— Как успя да ни намериш, Тиб?
Момчето се засмя.
— Вие ме намерихте. Вървях западно от Калахорн. Трябваше да намеря Елфите, но вие ме улеснихте. Вашите разузнавачи попаднаха на мен, щом се появих в началото на долината — той се огледа наоколо. — Май съм пристигнал тъкмо навреме.