Талисманите на Шанара

В мрака, който ги разделяше, Пар можеше да види усмивката на Ример Дал. От билото на възвишението виждаше как Шадуините започват да слизат надолу, чуваше тракането на зъби и дращенето на нокти при спускането им, докато вятърът ги брулеше. Огънят на зачервените им очи превръщаше дъжда в пара. Колко ли са на брой? — питаше се Пар. Твърде много. Твърде много дори и за живата магия на песента-заклинание. Огледа се наоколо отчаян, търсейки място, където можеше да пробие веригата. В някакъв момент се налагаше да побягнат. Трябваше да се опитат да достигнат реката или горите, някакво място, където имат шанс да се скрият.

Ако такова място съществуваше. Ако за тях изобщо имаше някакъв шанс.

Магията се насочваше към върха на пръстите му като бял пламък, който яростно бушуваше. Пар почувства как Кол се притисна до него и те застанаха гръб до гръб срещу все по-стесняващия се обръч.

Проблясваха светкавици и гръмотевици трещяха в мрака, избухвайки сред вихъра на вятъра. В далечината се олюляваха дърветата и откъснати листа се разпиляваха като подплашени мисли. Бягай, казваше си Пар. Бягай сега, докато можеш.

Тогава избухна светлина в основата на стария дъб — една постоянна ярка светлина, появила се сякаш от нищото. Тя излезе напред в мрака, като леко се поклащаше, не по-голяма от пламъчето на свещ през дъждовната завеса. Шадуините престанаха да се движат и замръзнаха на мястото си. Вятърът стихна. Пар видя как усмивката изчезна от лицето на Ример Дал. Хладните му очи се насочиха към приближаващата светлина, открояваща в мрака дребната слаба фигура, която я насочваше.

Това беше едно момче, което носеше фенер.

Момчето забави крачка и приближи до Пар и Кол, като държеше фенера пред себе си, за да си осветява пътя — очите му бяха тъмни и проникновени, косата мокра по челото, чертите на лицето му — гладки и спокойни. Пар почувства, че магията на песента-заклинание започна да изчезва. Не се усещаше заплашен от това момче. Не чувстваше никакъв страх. Бързо хвърли поглед към Кол и видя удивлението, изписано в тъмните очи на брат му.

Момчето стигна до тях и спря. То не отправи дори и най-бегъл поглед към чудовищата, които диво крещяха в мрака отвъд очертанията на фенера. Очите му продължаваха да бъдат съсредоточени към двамата братя.

— Трябва да дойдете с мен сега, ако искате да бъдете спасени — тихо каза то.

Ример Дал се изправи като мрачен дух, отхвърли пелерината си, тъй че ръцете му останаха голи, едната му длан с тъмната ръкавица се протегна сякаш да разпръсне светлината.

— Не ти е мястото тук! — просъска той със своя непреклонен шепнещ глас. — Тук ти не притежаваш сила!

Момчето леко се обърна.