Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Щом салът се плъзна и се опря в най-долното стъпало, другите плъхове се разбягаха.
Работникът ахна:
— Блудния да ни вземе дано, това е Ормли!
Очите примигаха, после главата се надигна, като повдигна най-близките плъхове.
— Кой друг да е, в името на проклетата Крепост? — сопна се привидението, изхрачи мазна слуз в кипналата наоколо вода и повдигна с ръце дебелата пелена от сиви телца. — Харесват ли ви трофеите ми? Канап и опашки. Адски са тежки, когато са мокри, обаче.
— Мислехме, че си умрял — измърмори инженерът с тон, подсказващ, че би предпочел да е така.
— Мислехте. Бе много мислите бе, Гръм. Може би това, сигурно онова, току-виж, едва ли не, а дано… ха! Какво си мислихте, тия плъхове ли ще ме уплашат? Мислихте, че ей тъй ще се удавя ли? Ямата на Крепостта да ме глътне дано, ловец съм, и то стар ловец. Знаят ме те, и още как. Всеки плъх в тоя проклет град знае Ормли Ловеца! Тоя кой е?
— Финад Брис Бедикт — представи се Кралският защитник. — Колекцията трофеи, която сте събрали, е впечатляваща, Ловецо.
Очите на мъжа светнаха.
— Впечатляваща, нали! Докато плува, е по-добре. Адски тежко е сега. Адски.
— Изкачете се изпод нея — посъветва го Брис. — Инженер Гръм, мисля, че дължим на Ормли хубаво ядене, много вино и една нощ почивка.
— Да, сър.
— Ще поговоря с Цеда за молбата ви.
— Благодаря.
Брис ги остави на площадката. Все по-малко вероятно изглеждаше Вечният дом да стане готов за рождената дата на Осмия век. Населението не показваше почти никакъв ентусиазъм към предстоящите празненства. Колкото и да изреждаха историите пророчества за бляскавата империя, която отново ще се въздигне след по-малко от година, точно в този момент не съществуваше почти нищо, което да поддържа представата за възраждане, нито в икономическо отношение, нито във военно. Напротив, долавяше се леко безпокойство, съсредоточено най-вече върху предстоящата мирна среща с племената на Тайст Едур. Риск и възможност: за ледериите това бяха синоними. При все това войната никога не беше приятна, макар резултатите й досега да бяха задоволителни. Така рискът водеше до възможност, без да се мисли много за победените.
Вярно, племената на Едур сега бяха обединени. Същевременно в миналото също се бяха създавали такива съюзи за отпор срещу ледерийските амбиции и нито един от тях не се беше оказал неподатлив на стратегиите за разделяне. Златото винаги купуваше измяна. Съюзите се разпадаха и врагът рухваше. Каква тогава бе вероятността този път да се получи друго?
Брис се удивляваше на вроденото самодоволство на своя народ. Сигурен беше, че не греши в разчитането на обществените чувства. Нервите бяха поизпънати, но съвсем леко. Пазарите си оставаха стабилни. И ден след ден глупавите стремежи на един народ, за който притежаването беше всичко, си оставаха неизменни.
В двореца обаче емоциите бяха по-сложни. Предсказанията на Цеда обещаваха коренна промяна за Ледер. Куру Кан говореше унесено и вглъбено за някакъв вид Възнесение. Преображение… от крал в император, но тепърва предстоеше да се разбере как точно ще се изрази това. Анексирането на Тайст Едур и богатите им земи наистина можеше да се окаже начало на подновена енергия, на трескав стремеж към обогатяване. Победата сама по себе си щеше да утвърди правотата на Ледер и неговите порядки.
Брис излезе от Второто крило и се запъти към Тесния канал. Беше почти обед. Сутринта се бе упражнявал с други свободни от дежурство гвардейци в двора зад казармите, след което закусва в един дворцов ресторант край канал Квилас, благодарен за краткото време усамотение, макар че отделянето му от двореца — позволено само защото кралят бе решил да навести покоите на Първата конкубинка и щеше да се върне чак следобед — го притесняваше; дългът го теглеше като невидимо въже, което най-накрая се изпъна и той реши да се върне към задачите си, в случая да посети Вечния дом и да провери как вървят нещата. А сега — обратно в стария дворец.
И щом влезе през парадния вход и закрачи по Главния коридор, завари шумотевица.
С разтуптяно сърце спря пред най-близкия страж.
— Какво се е случило, ефрейтор?
Войникът отдаде чест.
— Не зная със сигурност, Финад. Вести от Трейт, доколкото разбрах. Едур са избили някакви моряци. С най-мръсната магия.
— А кралят?
— Свикал е съвет след две камбани.
— Благодаря, ефрейтор.
Брис продължи навътре в двореца.
Навлезе във вътрешните покои. Зърна между слугите и вестоносците, разшетали се по централния коридор, канцлер Трайбан Гнол, заобиколен от няколко верни му придворни. Шепнеха си оживено. Тъмните му очи се стрелнаха към Брис, щом той наближи, но устните му не спряха да се движат. Там бе и консортът на Нейно величество Турудал Бризад — беше се облегнал нехайно на стената и на гладкото му, почти женствено лице се бе изписала смътна усмивка.