Пробуждането на демона

Авелин почти беше стигнал капитанската каюта, когато Аджонас се показа. Един бърз поглед към зачервеното лице на младия монах, а после и към тримата му другари, които го следяха изпитателно, беше достатъчен на капитана, за да разбере какво става и като докосна широкополата си шапка, той кимна безмълвно и продължи по пътя си.

Без да се обръща назад, Авелин отиде до вратата на самостоятелната кабина и вдигна ръка, за да почука, после обаче осъзна колко нелепо би било това и влезе вътре.

Хвана я неподготвена, облечена само в тънка, възмръсна нощница. Неочакваната му поява я стресна и тя подскочи, прикривайки се с покривката на леглото.

Беше доста различна от онова, което Авелин беше очаквал и със сигурност не приличаше на чудовището от кошмарите му. Беше по-млада от него (надали имаше повече от двайсет и една-две години), с дълга, черна коса и сини очи, отдавна изгубили блясъка си. Дребничкото й лице като че ли се губеше, обрамчено от гъстата коса, ала въпреки това бе доста миловидна и по детски крехка и слаба (по-скоро от недояждане, отколкото от суетност).

Първоначалната й уплаха бързо се изпари и тя го измери с любопитен поглед:

— Един от монасите, нали? — предположи тя. — Разбрах, че сте четирима, но си мислех, че вече съм виждала всичките…

Авелин с мъка преглътна — тя дори не помнеше „посетителите“ си и не можеше да ги различи един от друг!

— Е, от тях ли си? — настоя тя.

— Какво?

— Монах ли си?

Авелин кимна.

— Добре тогава — рече тя и като отметна настрани одеялото, с което се прикриваше, посегна към ръба на късата си нощница и я повдигна нагоре.

— Не! — извика Авелин ужасено.

Колкото и да се мъчеше да не я гледа, неволно забеляза, че краката й са покрити със синини. А и колко бе мръсна само! Не че той беше по-чист — въпреки всичката вода, която ги заобикаляше, да се поддържа дори елементарна хигиена се бе оказало едно от най-трудните неща на кораба.

— Още не — побърза да поясни младият монах, виждайки изумлението по лицето на жената. — Имах предвид… как… как се казваш?

— Как се казвам ли? — замислено повтори тя, после сви рамене и се засмя. — Приятелите ти ми викат мис Пипин.

— Не — настоя Авелин. — Как е истинското ти име?

Жената го изгледа продължително, очевидно изненадана и объркана, ала в същото време доста заинтригувана.

— Е, добре — рече тя най-сетне. — Дансали. Дансали Комеруик.

— А аз съм Авелин Десбрис.

— И така, Авелин Десбрис — попита Дансали и като повдигна нощницата си още малко, зае предизвикателна поза. — Сега готов ли си?

Авелин усети как у него се борят две противоположни чувства. Част от него искаше да се възползва от поканата на Дансали, да се хвърли отгоре й и да почувства мекото й, топло тяло под своето. Ала една друга част — онази, която беше прекарала повече от половината си живот, мъчейки се да го издигне над подобни първични инстинкти, над животинското желание, в чиято власт човек загубваше и разум, и достойнство — отказваше да се подчини на този порив.