Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

— Но това означава, че си знаел всичко за миналото и смъртта на Арбътнот. Отровен ли беше? Това ли причини гибелта му?

— О, това са теории, предположения.

— Колко души знаят, че си си купил билет за околосветско пътешествие?

— Само ти, нещастно, тъжно, обречено, симпатично момче. Но мисля, че някой се е досетил. Защо иначе няма да ме пускат на изхода?

— Ами да — казах аз. — Току-що са изхвърлили гробницата на Христос заедно с дървения материал. Трябва им тяло за вътрешността.

— Мен ли имаш предвид? — внезапно побледня Гроц.

Зад нас спря полицейска кола на студиото.

— Мени Лайбър Ви вика.

Гроц се сви. Сърцето му замря, кръвта обля душата му, а душата се разтвори в нищото.

— Свърши се — промълви той.

Представих си кабинета на Мени, огледалото зад бюрото и катакомбите зад огледалото.

— Отскубни се и избягай — казах аз.

— Глупак! Докъде ще успея да стигна? — потупа ме с трепереща ръка. — Ти си особняк, но си от добрите особняци. Щом са те видели с мен, и ти трябва да внимаваш. Започнат ли да разнищват веригата… Дръж.

Грабна куфарчето си и го сложи на седалката. Отвори го и бързо го затвори. Мярнаха ми се пачки стодоларови банкноти.

— Вземи ги — каза той. — На мен вече не са ми необходими. Бързо ги скрий. Черни пари за до края на живота ти.

— Не, благодаря.

Пак го бутна към коляното ми. Аз се отдръпнах така, сякаш ме бяха проболи с ледена кама.

— Особняк си. Ама от добрите.

Излязох.

Полицейската кола бавно пълзеше напред. Даде кратък сигнал с клаксона. Гроц погледна към тях, погледна и към мен. Огледа ушите ми, клепачите и брадичката.

— Кожата ти не се нуждае от операция в близките кажи-речи трийсет години.

Устата му се изпълни със слюнка. Запремига, грабна кормилото с треперещи ръце и подкара.

Полицейската кола зави на ъгъла. Неговата кола я последва. Малка погребална процесия към задната стена на студиото.