Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
Маги постави папката на скута си и я покри с ръце, сякаш държеше Евангелието.
— Къса ти сърцето.
— Стига с тия комедии! — Фриц изпи виното в чашата си на един дъх и млъкна. Ядоса се, че пие толкова бързо заради мен. — Не може да си го написал за няколко часа!
— Извинявай — подех аз глуповато, — но само бързата работа става добре. Намалиш ли темпото, се замислящ над това, което правиш, и всичко се обърква.
— Мисленето е фатално, нали? Ама ти на мозъка ли си седиш, докато пишеш?
— Не знам. Ей, виното не е лошо.
— Не е лошо ли! — Фриц бясно завъртя очи към тавана. — Кортон от 1938-а и той ми казва, че не е лошо! По-хубаво е от тия нещастни шоколади, дето ги дъвчеш по цял ден. По-хубаво е от всички жени на света. С малки изключения.
— Това вино — казах аз бързо — е почти толкова хубаво, колкото и филмите ти.
— Чудесно — извика Фриц, уцелен точно по славолюбието си, и се усмихна. — А ти можеш да станеш почти унгарец.
Напълни отново чашата и ми връчи стария почетен медал — своя монокъл.
— За какво друго дойде, млади момко, освен да оцениш виното?
Моментът беше подходящ.
— Фриц — казах аз, — на 31 октомври 1934-а ти си режисирал, заснел и унищожил един филм, наречен „Диво парти“.
Фриц се бе отпуснат назад с изпружени крака и чаша вино в ръка. Попипа джоба, където обикновено държеше монокъла си.
Заговори мързеливо и апатично:
— Пак ли?
— Нощта на празника Всях светих, 1934-а…
— Продължавай — Примижал, протегна чашата си към мен.
Налях му.
— Ако разлееш и една капка, ще те изритам по стълбите — каза той с лице към тавана. Почувства, че чашата в ръката му натежава и кимна, а аз се отдръпнах, за да напълня своята.
— Откъде си чул за филм с такова скапано заглавие? — Устата му се движеше, но лицето му бе абсолютно безизразно.
— Бил е сниман без лента в камерата. Режисирал си го в продължение на около два часа. Да ти кажа ли имената на актьорите от онази нощ?
Фриц отвори едно око и се опита да фокусира стаята без помощта на монокъла си.
— Констанс Ратиган — зарецитирах аз, — И.Х., д-р Филипс, Мени Лайбър, Станислав Гроц, Арбътнот, Слоун и жена му, Емили Слоун.
— Добър екип — отбеляза Фриц.
— Ще ми кажеш ли защо?
Фриц бавно се изправи на стола, изруга, допи виното си, прегърби се над чашата и дълго я гледа. После премигна и каза:
— Значи най-сетне се налага да разправя. Откога чаках да избълвам цялата тая гадост. Е… НЯКОЙ трябваше да бъде режисьор. Нямаше сценарий. Беше истинска бъркотия. Повикаха ме в последния момент.
— Каква част импровизира?
— По-голямата. Не, всъщност ЦЯЛАТА. Беше осеяно с трупове. Е, не трупове, а тела и много кръв. Бях си взел камерата с мен, защото е интересно да снимаш, когато другите се забавляват и не те забелязват. Първата част от вечерта мина великолепно. Хората весело подвикваха, тичаха напред-назад из студиото, мушкаха се в тунела и танцуваха в гробището под звуците на джаз бенда. Беше хубаво, страхотно, неповторимо… Докато нещата не излязоха извън контрол. Имам предвид катастрофата. Когато тя се случи, аз наистина вече бях изснимал филма в 16-милиметровата си камера. Затова само давах нареждания. Ти тичай насам, ти — натам и т.н. Не викайте полицията. Докарайте колите тук. Натъпчете, догоре кутията за събиране на помощи.
— И аз така предполагах.
— Млъкни! Оня нещастен свещеник щеше да се побърка. Също като дамата. Но студиото винаги държеше доста пари в брой. За всеки случай. Напълнихме целия купел — пред очите на свещеника. Никога не разбрах дали въобще можеше да види какво правим — толкова беше съкрушен. Наредих да изведат г-жа Слоун. Помогна една статистка.
— Не е вярно. Една звезда — поправих го аз.
— Нима?! Е, тя излезе, а ние почистихме и заличихме следите. По онези времена такива работи се правеха по-лесно от сега. Имахме едно тяло за показ — това на Слоун и още едно в моргата — това на Арбътнот. Докторът щеше да подпише смъртните актове. Никой никога не поиска да види и трите тела. Платихме на коронера да си вземе една година болничен и всичко бе наред.
Фриц събра крака, подпря чаша на скута си и ме потърси с поглед.
— За щастие всички важни клечки на студиото заедно с И.Х., д-р Филипс, Гроц и Мени бяха наоколо заради празника. Аз закрещях: докарайте пазачи, докарайте коли, около мястото на злополуката да се направи кордон. Ако някой иска да види, го спрете с викове през мегафона. На онази улица имаше няколко къщи и една бензиностанция. Останалото бяха все правни кантори, потънали в мрак. Докато се събере тълпата по пижами, бях разделил на две Червено Море, бях погребал Лазар наново и бях намерил нови назначения в далечни райони на хора с настройката на Неверния Тома. Превъзходно, чудесно, великолепно! Още една чаша?