Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Филипина Филипова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)». Краткое содержание книги:
— Няма значение. Така или иначе, е мъртва.
— Има огромно значение — наведох се напред. — Къде е починала?
— Доколкото знам, не я откараха в моргата отсреща.
— А в болница?
— Казах всичко, което знам.
— Не всичко, а само една част, отче…
Застанах на прозореца, за да огледам калдъръмения двор и асфалтираната пътека към него.
— Ако някога дойда пак, същата история ли ще ми разкажеш?
— Не биваше да ти казвам нищо! Наруших клетвата си да не издавам изповеди!
— Не, нищо от казаното не е било разкрито насаме. Просто се е случило. Ти си го видял. И е добре, че най-сетне се изповядваш пред мен.
— Тръгвай си — свещеникът си наля още едно уиски и го обърна наведнъж. От това лицето му не изгуби бледността си. Само още повече го накара да отпусне плътта си. — Много съм изморен.
Отворих вратата и пак погледнах към блесналия от злато, сребро и скъпоценни камъни олтар.
— Как може една църквичка като тази да е толкова богата? Само купелът е достатъчен да покрие разноските на цял кардинал и да подпомогне избора на папа.
— Някога — погледна отец Кели празната си чаша — с радост бих те обрекъл на вечни мъки.
Чашата падна от ръката му. Не се помръдна да събере парчетата.
— Довиждане — казах аз и излязох навън.
От задната страна на църквата имаше няколко незастроени парцела, а малко по-нататък — бурени, висока трева, диви детелини и късни слънчогледи, полюшвани от топлия вятър. Над тях се извисяваше двуетажна бяла сграда с надпис „Санаториум «Холихок Хаус»“.
По буренясалата пътека се движеха два призрака. Една жена, хванала друга за ръката, я отвеждаше в далечината.
„Една актриса. Не помня името“ — бе казал отец Кели.
Бурените сухо изшептяха.
Едната призрачна жена се връщаше сама по пътеката. Плачеше.
— Констанс? — тихо извиках аз.
62
Завъртях се около „Гоуър“ и надникнах през вратите на студиото.
Хитлер в подземния си бункер през последните дни на Третия Райх — помислих си аз.
Горящият Рим и Нерон, хукнал за още факли.
Марк Аврелий си разрязва вените във ваната и оставя живота си да изтече.
Само защото някой някъде се разпореждаше, наемаше бояджии с бездънни кофи боя и мъже с огромни прахосмукачки, които да вдишат подозрителния прах.
Беше отворена само една от вратите на студиото. Охранявана от трима души със задача да пускат вътре и навън само бояджиите, чистачите и точно определени лица.
Станислав Гроц се зададе отвътре. Спря яркочервения си автомобил пред изхода и изкрещя: „Махайте се от пътя ми!“.
— Не, сър — отговори кротко пазачът. — Имаме нареждания. Никой няма право да излиза от студиото през следващите два часа.
— Аз съм гражданин на Лос Анджелис, а не на тая измишльотина!
— Това означава ли, че ако вляза, не мога да изляза? — попитах аз през решетката.
Пазачът докосна козирката си и каза:
— Вие можете и да влизате, и да излизате. Заповед.
— Странно. Защо точно аз?
— По дяволите! — Гроц се готвеше да слезе от колата си.
Пристъпих през ниската решетка и отворих една от вратите на колата на Гроц.
— Можеш ли да ме закараш до редакторския кабинет на Маги? Докато се върнеш, ще е станало време да те пуснат.
— Не — отвърна Гроц. — Ние сме в капан. Корабът потъва от една седмица, а спасителни лодки няма. Бягай, преди и ти да си се удавил.
— Хайде, хайде — спокойно каза пазачът. — Без параноя.
— Чу ли го какво говори! — Гроц пребледня от яд. — Великият пазач-психиатър. Качвай се. Возя те за последен път.
Поколебах се и погледнах лицето му, по което се изписваха противоречиви чувства. Смелото и арогантно изражение от предишните дни се топеше. Бореха се всякакви страсти, които се появяваха, добиваха образ и изчезваха. Като развален телевизионен екран. Качих се, тръшнах вратата и се понесохме лудешки бързо.
— Ей, къде си се разбързал!
Профучахме край сградите на студията. Всички бяха отворили широко врати и прозорци и се проветряваха. Фасадите на поне шест от тях бяха пребоядисани. Старите декори бяха строшени и струпани навън.
— Винаги карам така, драги! — изкрещя Гроц, за да заглуши шума от мотора. — При друг случай бих се радвал на това, което става. Хаосът е в кръвта ми. През 1946-а отидох в Дрезден само за да видя разрушените сгради и уплашените хора.
— Не е възможно!
— На теб нямаше ли да ти е интересно? Ами пожарите в Лондон през 1940-а… Всеки път, когато човечеството постъпи отвратително, аз познавам щастието!
— Хубавите неща не те ли радват? Хората на изкуството, талантливите мъже и жени?
— Не, не — подкара още по-бързо. — Такива неща ме потискат. Дрямка сред глупостта. На фона на купчината идиоти, които дразнят погледа с откъснатите си рози и натюрморти, изпъкват още по-добре горилите, джуджетата и червеите, които смазват подземната машина и направляват света към гибел. Още преди години бях решил, че след като континентите са огромни заводи за кал, ще си купя високи ботуши, за да газя из нея като момченце. Но това е абсурд. Да ни затворят в някаква глупава работилница… Искам да й се надсмея, а не да се оставя да ме смаже. Я гледай! — Завивахме край Голгота.