Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

— Значи ето какво ставало! Затова д-р Филипс беше почнал да се появява пиян, а гласът на Мени звучеше като плоча, пусната на бързи обороти. Господи, аз си мислех, че се разстройва от това, колко хубаво работя! Но не! О, Боже, как е възможно… Какво лайно е тоя Гроц! — млъкна и ме погледна. — Кралете екзекутират пратениците с лоша вест! Но преди да умреш, ни разкажи повече.

— Гробницата на Арбътнот е празна.

— И тялото му е…? Откраднато?

— Никога не е било поставяно там.

— Откъде знаеш?

— От един слепец.

— Слепец! — Фриц пак стисна юмруци. Представих си как актьорите са примирали от страх пред тези юмруци. — Слепец! — пожарът, избухнал в гърдите му, лумна за последен път и се превърна в… пепел.

— Слепец… — Фриц бавно обиколи стаята, отпивайки от коняка си, без да ни обърне внимание. — Разкажи ми.

Разказах всичко така, както го бях обяснил на Кръмли.

Когато свърших, Фриц вдигна телефона на два инча от очите си и набра някакъв номер.

— Здравей, Грейс. Тук е Фриц Вонг. Кога има полети за Ню Йорк, Париж и Берлин? Тази вечер! Ще почакам.

Обърна се към прозореца и се пренесе в Холивуд.

— Господи, от една седмица ми мирише на земетресение, но си мислех, че Исус умира заради скапания сценарий. Сега всичко е свършено. Никога няма да се върнем там. От филма ни ще направят целулоидни якички за ирландските свещеници. Кажи на Констанс да бяга. После и ти си купи билет.

— Закъде? — попитах аз.

— Все някъде трябва да можеш да идеш! — измуча Фриц.

Сякаш избухна бомба. Някакъв клапан у Фриц се бе повредил и той шумно изпусна струя студен въздух. Невиждащото му око разви тик.

— Грейс — изкрещя Фриц в слушалката, — остави ония идиотски приказки. Зарежи Ню Йорк. Искам Лагуна! Какво? По крайбрежието, по дяволите. Къща, обърната към Тихия океан, за да нагазя в него по залез-слънце като Норман Мейн, ако Съдбата почука на вратата. Какво? За да се скрия. Париж не става. Тукашните маниаци ще се усетят. Виж, няма да очакват от един Unterseebot Kapitan, който мрази слънчевите лъчи, да се намести в Сол Сити при всичките пощурели нудисти. Прати веднага една лимузина! Ще бъда в ресторант „Юго“ в девет часа. Дотогава очаквам да си намерила къща. На работа! — тръшна слушалката и погледна Маги. — Идваш ли с мен?

Маги Ботуин приличаше на великолепна купа неразтопяем сладолед.

— Скъпи Фриц — каза тя, — родена съм в Глендейл през 1900-а. Мога да се върна там и да умра от скука или да се укрия по крайбрежието и да треперя край твоите нудисти. Така или иначе, драги мой, всяка нощ тук прекарвах над моята шевна машина. Кърпех кошмарите, за да ги превърна в полупочтени мечти, бършех калта от мръсните устички на младите момичета и хвърлях парцалите в кошчетата зад неоправените легла в мъжките спални. Никога не съм обичала забавите. Мразех както съботните следобедни коктейли, тъй и състезанията по сумо в съботните вечери. Каквото и да бе станало през онази нощ на Всях светих, аз трябваше да получа филм. Никой не ми го даде. Дори и да бе станала катастрофа, слухът не стигна до мен. Дали погребенията на следващата седмица са били едно или хиляда, също нямаше значение. Винаги отказвах поканите и се наслаждавах на повехналите цветя тук, на работната ми маса. Не бях ходила при Арбътнот, докато беше жив. Защо трябваше да го виждам мъртъв? Той често се качваше и заставаше до операторската кабина. Поглеждах го и нали си беше висок, му казвах: „Имате нужда от редактиране.“ Той се засмиваше, но никога не влизаше при мен. Стигаше му да каже какви предпочитания има. Как стана така, че само аз кърпех филмите? Занаятът беше нов, а само аз от целия град го бях усвоила. Останалите бяха гладачи, цигани и сценаристи гадатели, които не можеха да гледат дори на кафе. На една Коледа Арби ми прати чекрък с остро вретено и медна табелка на педала: