Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

— Вън!

— Вън? Ти излезе вън, отче — сърцето ми така подскачаше в гърдите, че не смеех да мръдна. — И пусна вътре злополуката, хаоса и кръвта. Може би си чул катастрофата. После са се разнесли виковете. Може би нещо не е било наред с тази злополука, ако е била злополука. Може би им е трябвал един добър, среднощен свидетел, който ще види, но няма да разкаже. Ти си пуснал истината и оттогава досега си я пазил тук.

Изправих се. За малко да припадна. Моето ставане съвпадна със сядането на свещеника. Сякаш бяхме закачени на макара. Бе се отпуснат като чувал.

— Бил си очевидец, нали, отче? Та то е станало само на няколко ярда оттук. В нощта на Всях светих през 1934-а. Не докараха ли жертвите тук?

— Бог да ми е на помощ — промълви свещеникът. — Да.

Укроти се, забрави яда си и се умисли.

— Всички ли бяха мъртви, когато тълпата ги донесе?

— Не всички — отвърна свещеникът, изненадан сам от спомена си.

— Благодаря, отче.

— За какво? — бе затворил очи от главоболието на спомена, но сега ги отвори й по лицето му се изписа истинска болка. — Знаеш ли в какво си се забъркал?

— Страхувам се да попитам.

— Тогава се прибери, измий лицето си и се напий, нищо че е грешно!

— Късно е за това, отче. Кажи ми, успя ли да изпълниш при всички последните си задължения?

Отец Кели залюля глава напред и я отметна назад, сякаш се опитваше да пропъди призраците.

— Да речем — да.

— Мъжът на име Слоун?

— Бе мъртъв. Благослових го.

— Другият мъж…?

— Големият, прочутият и всемогъщият…?

— Арбътнот — довърших аз.

— Прекръстих го, помолих се и го помазах с вода. После почина.

— Наистина ли бе мъртъв — студен, бездиханен труп?

— Ох, Боже, как се изразяваш! — пое въздух и го издиша: — Да.

— А жената?

— Бе най-зле! — извика той и страните му отново побеляха. — Побърка се. По-лошо — обезумя. Бе останала и без тяло, и без душа. В капана между двете. Господи, напомни ми за пиесите, които бях гледал като млад. Снегът вали. Офелия, облечена в бяло, безмълвно стъпва във водата и не точно се удавя, а някак се разтваря в последната си лудост — такава ледена тишина, че не би успял да я разпориш с нож или да я озвучиш с вик. Дори и смъртта не обезпокои настъпилата зима в душата на тази жена. Чуваш ли какво ти казвам? Един психиатър се беше изразил така. Вечната зима. Страната на снега, от която малцина се завръщат. Като тази жена, притисната между телата, която не знаеше как да избяга. Затова реши просто да се удави. Телата ги извадиха хората от студиото и ги докараха временно тук.

Говореше на стената. Обърна се да ме погледне, обладан от тревога и растяща омраза.

— Всичко това трая не повече от час. А още не ми дава мира.

— Емили Слоун, луда…?

— Една жена я изведе. Някаква актриса, не й помня името. Дори не усети, че я водят някъде. Разбрах, че починала след една-две седмици.

— Не е вярно — казах аз. — Тройното погребение е било след три дни. Арбътнот е бил погребан сам, а семейство Слоун — заедно. Поне това е официалната версия.

Свещеникът не обърна внимание: