Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Хооргон се забави за миг, докато нахлузи меките си обуща — нещо съвсем неуместно в случая — и тръгна към съкровищницата, накъдето го подбутна Шооран. Щом влязоха, Шооран залости вратата — сърцето му затупка по-спокойно — и поведе пленника си към „камъка-врата“. Хооргон изобщо не се съпротивляваше, а и едва ли разбираше какво става. Само когато влязоха в „пътя на тукката“ и Шооран спря, за да намести камъка, който скриваше входа, се опита да запълзи напред, но Шооран го сграбчи за глезена и го спря.
Излязоха на повърхността под туйвана и Шооран замаскира изхода и погледна към навеса, където лежеше здраво овързаният Боройгал. Ако не се задушеше, на сутринта щеше да го намери някоя от жените му и след като излееше злобата си върху нея, Боройгал щеше да мълчи за станалото — цял живот. Защото кой ще тръгне да разказва за позора си, след като може да го накажат дори със смърт, че е изпуснал вражески разузнавач?
„Дано да се задуши — помисли Шооран. — Все пак той ни изгони от Свободния оройхон…“
После повлече Хооргон по пътеката към границата. По оградите от двете й страни бяха накачени какви ли не дрънчащи и тракащи боклуци, та всеки крадец, който реши да влезе в чужда нива, веднага да се издаде, но Хооргон или не знаеше за това, или го беше страх да вдигне тревога — нали Шооран го държеше здраво с едната си ръка, а с другата стискаше ножа.
След няколко минути стигнаха синора. Тук вече Хооргон се запъна, но Шооран го ритна отзад с коляно и той зашляпа с меките си обуща през блатото.
Небето вече изжълтяваше, тесегите изникваха в здрача като сиви сенки, вече можеше да вървят и без светлина. Шооран хвърли изтощения плужек, блъсна Хооргон напред и изръмжа:
— По-живо!
Стигнаха шавара вече по светло. Шооран дръпна Хооргон да спре, обърна го, погледна позеленялото му лице и не изпита нищо освен отвращение. Развърза му ръцете и смъкна лепкавата лента от устата му. После каза:
— Ако искаш, викай. Никой няма да те чуе.
Хооргон мълчеше и трепереше.
— Знаеш ли защо си тук? — попита го Шооран. — Защото беше много гадно хлапе. Оплака се на татенцето си, тогавашния одонт, и затова майка ми умря. Виж и този нож. Помниш ли го? Веднъж вече те погъделичках по гърлото с него. Знай, че този нож ми е подарък от Мунаг, същия Мунаг, когото си натикал в шавара. Малцина са хората, които са били добри с мен, така че сега ще отговаряш и за Мунаг. Нали навремето те предупредих да не ми се изпречваш на пътя. Е, дойде време да изпълня детското си обещание. Пред теб е входът в шавара. Лично ти си наредил да го затворят с врата. Влизаш вътре и аз я затварям. Изходът от другата страна е свободен. Чух, че обичаш да казваш как даваш шанс на осъдените — сега шансът е твой.
— Не… — изхълца Хооргон. — Аз вече… няма вече…
Шооран го удари, блъсна го в мрака и хлопна вратата. Хооргон залитна, направи крачка напред и затъна до колене в парещата тиня — никога не бе стъпвал в нея.
— Милост!… — писна Хооргон и заблъска затворената врата.
Нещо започна да го хапе за глезените, нещо много бързо и много гладно, а от мрака се пресегна друго нещо, тънко и жилаво, и го обви и го обърна към себе си. Хооргон се задърпа и запищя. Пищя съвсем малко.
Нощта на отмъщението свърши. Всеки момент някой можеше да разбере, че Хооргон не е в алдан-шавара, и щяха да започнат да го търсят. Шооран трябваше да се маха оттук. Отново беше екипиран с всичко необходимо, от старото си снаряжение носеше само ножа и ризницата, върху която беше облякъл жанча си. Тя беше тънка и мека, и лека като цамц. Сега, макар че тръгваше към мъртвите земи, на Шооран нямаше да му се налага да пълзи — тук стражи нямаше.
Пое на север, натам, накъдето преди четири години беше отишъл старецът. Старецът, който на тръгване му бе казал, че може би някой ден ще разбере защо отива там, но че е по-добре изобщо да не го разбере. Добрият старец — сега Шооран много добре разбираше какво беше искал да му каже. Енжин беше започнал да строи този път, та някой ден някой нов илбеч, когато вече не може да живее сред хората, да може да тръгне по него, да си построи безопасно убежище и да си живее сам, далече от всички, също като него. „Благодаря ти, старче, само че новият илбеч тръгва по пътя ти не за да избяга от хората, а за да стигне при хората, по-точно при единствения човек, който е скъп на сърцето му.“
От Боройгал Шооран беше научил, че покрай стената минават два мъртви оройхона — значи тогава старецът беше успял да построи още един. Хората не стъпваха на тях — когато бяха започнали да се заселват тук, бяха пратили разузнавачи, и само толкова. Страната все още не беше прекалено пренаселена и щяха да минат поне още дузина години преди първите неудачници да бъдат пратени там на сигурна смърт. А това означаваше, че там ще може да строи безопасно. Дали това не беше обяснението защо първите илбечи се бяха движили като правило покрай Стената на Тенгер?