20 години по-късно

Младежът погледна графа с известно безпокойство; но усмивката на Атос го успокои веднага.

— А на колко е години? — попита виконт дьо Бражелон.

— Мили ми Раул, запомнете веднъж завинаги, че такъв въпрос не се задава никога. Ако можете да прочетете годините на жената върху лицето и, безполезно е да я питате: ако не можете — неучтиво е.

— А хубава ли е?

— Преди шестнадесет години тя минаваше не само за най-хубавата, но и за най-очарователната жена във Франция.

Тоя отговор успокои напълно виконта. Атос не можеше да крои нищо за него и за една жена, която е минавала за най-хубава и най-очарователна във Франция една година преди той да се роди.

Той се оттегли в стаята си и с кокетство, което толкова подхожда на младостта, се залови да изпълнява нарежданията на Атос, тоест да се докарва, доколкото можеше. Благодарение на тоез, което природата беше направила за него, тая задача не беше мъчна.

Когато той се върна, Атос го посрещна с бащинската усмивка, с която едно време приемаше д’Артанян; но сега в нея имаше много по-голяма нежност.

Атос погледна краката, ръцете и косата му — трите белега за благородство. Според тогавашната мода черната му коса беше разделена изящно и падаше на къдрици, като придаваше матова отсенка на лицето му; възсиви велурени ръкавици, които хармонираха с шапката, очертаваха тънка изящна ръка, а обувките му, със същия цвят като ръкавиците и шапката, стягаха крак като на десетгодишно дете.

„Е — промърмори той, — ако тя не остане доволна от него, мъчно ще й се угоди.“

Беше три часът следобед, тоест време, подходящо за посещения. Двамата пътници тръгнаха по улица дьо Гренел, после по улица де Розие, влязоха в улица Сен Доминик и се спряха пред един великолепен дворец срещу Якобинския манастир, украсен с герба на дьо Люин.

— Тук — каза Атос.

Той влезе с твърди и уверени стъпки, които показваха на вратаря, че дошлият има право да постъпва така. Изкачи се по външната стълба, обърна се към един лакей в разкошна ливрея и попита дали госпожа херцогинята дьо Шеврьоз приема и дали може да приеме господин граф дьо Ла Фер.

След една минута лакеят се върна и каза, че госпожа херцогинята дьо Шеврьоз няма честта да познава господин графа дьо Ла Фер, но при все това го моли да влезе.

Атос последва лакея, който го преведе през дълга редица стаи, и се спря най-после пред една затворена врата. Намираха се в салон. Атос направи знак на виконт дьо Бражелон да остане тук.

Лакеят отвори вратата и доложи за господин граф дьо Ла Фер.

Госпожа дьо Шеврьоз, за която споменавахме толкова често в романа „Тримата мускетари“, без да имаме случай да я изведем на сцената, минаваше още за много хубава жена. Наистина, макар че сега беше вече на четиридесет и четири — четиридесет и пет години, тя не изглеждаше на повече от тридесет и осем — тридесет и девет; имаше все същата хубава руса коса, големи, живи и умни очи, които толкова често се отваряха в интригата и затваряха в любовта, все същата талия на нимфа, така че погледната отзад, можеше да се вземе все още за младо момиче, скачащо с Ана Австрийска през Тюйлерийския ров, който през 1683 година лиши френската корона от наследник.

Обаче тя беше все същата лудетина в любовните приключения, в които имаше толкова оригиналност, че бяха станали слава за семейството й.

Херцогинята беше в малък будоар, прозорецът на който гледаше към градината. Според модата, въведена от госпожа дьо РамбуЙе, когато е строила къщата си, тоя будоар беше тапициран с някаква синя дамаска с розови цветя и златни листа. За една жена на годините на госпожа дьо Шеврьоз беше голямо кокетство да седи в такъв будоар, и особено да седи така, както седеше в тая минута, тоест полулегнала в един шезлонг и отпуснала глава на тапицираното му облегало.

Тя държеше полуотворена книга в ръка: възглавница поддържаше ръката.

Когато лакеят доложи за граф дьо Ла Фер, херцогинята се понадигна и погледна с любопитство вратата.

Атос влезе.

Той беше облечен във виолетово кадифе със също такива нашивки; акселбантите му бяха от потъмняло сребро, мантията му нямаше никаква златна бродерия и просто виолетово перо обвиваше черната му шапка.

Ботушите му бяха от черна кожа, а на лакирания му пояс висеше шпага с великолепна дръжка, от която тъй често се възхищаваше Портос на улица Феру, но която Атос не се беше съгласил нито веднъж да му заеме. Великолепни дантели образуваха спуснатата яка на ризата му; дантели се спускаха също така към горния край на ботушите му.

От цялата външност на човека, за когото доложиха на госпожа дьо Шеврьоз със съвсем непознато й име, лъхаше такова изтънчено благородство, че тя се понадигна и го покани любезно със знак да седне край нея.