През дивия Кюрдистан

— Селим ага, внимавай! Който само спомене, че системата ми не е наред, ще наредя да го бият с камшик или ще го опандизя. Уаллахи! Къде съм пъхнал ключа?

Той бръкна в джоба си и намери това, което търсеше.

— Селим ага, приготви се да ме съпроводиш! Ще разгледам затвора. Ефенди, лекарството ти наистина е като райско мляко. Но то е направило тялото ти немощно. Главата ти виси надолу. Разрешаваш ли да тръгнем?

— Ако волята ти е да навестиш затворниците, то няма да преча на изпълнението на дълга ти.

— Добре, тръгваме. Благодаря ти за пратката, от която вкусихме. Ще приготвиш ли пак лекарство?

— Само да пожелаеш.

— Горещото е по-добро от студеното. Но то те разтърсва издъно и ти размества кокалите. Аллах да те закриля и да те дари със спокоен сън.

Исмаил бей пристъпи към агата и го хвана под ръка. Двамата тръгнаха, аз ги последвах. На стълбата те се спряха.

— Селим ага, слизай първи ти!

— О, бей, тази чест ти принадлежи.

— Не съм честолюбив, нали знаеш.

Стъпало по стъпало, агата внимателно заслиза надолу, придържайки се с ръце за парапета. Мютеселимът го следваше.

Очевидно той не се чувстваше напълно сигурен, защото и стълбата му беше непозната.

— Ефенди, там ли си още? — попита той.

— Да.

— Не знаеш ли, че има обичай да изпращаш гостите си до вратата?

— Зная.

— Но ти не ме придружаваш!

— Тогава ми позволи да го направя. Хванах го за ръката и го подкрепих. Той стъпваше вече по-добре. Долу пред вратата Исмаил бей спря и си пое дълбоко дъх.

— Ефенди, този махредж е всъщност и твой затворник — каза той.

— Справедливо погледнато, е така.

— Тогава би трябвало и ти да се убедиш дали Кямил е още в затвора.

— Ще ви придружа.

— Това е добре! Ела, подай ми ръка!

— Ти имаш две ръце, ефенди — каза агата. — Подай и другата!

Двамата мъже се увесиха на мен. Опиянението им все още беше в стадий, когато горе-долу си господар на себе си. Походката им беше несигурна, но ние бързо се придвижихме напред. Улиците бяха тъмни и пусти. Нямаше жива душа.

— Арнаутите ти ще се уплашат, когато отида — каза мютеселимът на агата.

— И аз с теб! — перчеше се Селим.

— И аз с вас! — добавих.

— Арабинът там ли е още?

— Мислиш ли, о, бей, че бих оставил подобни хора да се измъкнат! — каза Селим бей обиден.

— Ще го видя и него. Имаше ли пари у себе си?

— Не.

— А колко, мислиш, има у себе си махреджът?

— Не зная.

— Трябва да ни ги предаде. Но, Селим, твоите арнаути не бива да разберат.

— Ще им заповядам да излязат.

— А ако подслушват?

— Ще ги заключа!

— Добре. Но когато тръгнем, твоите хора ще говорят със затворниците.

— Ще останат под ключ.

— Правилно! Парите трябва да отидат в касата на мютеселима, който ще даде много добър бакшиш на арнаутския ага.

— Колко, бей?