Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
КАТО ЗА НАЧАЛО НА ПОЧИВНИТЕ ДНИ и за да успокои опънатите си нерви, Ерика Бергер направи трикилометров интензивен джогинг до вълнолома в Салтшьобаден. През последните месеци бе занемарила заниманията си във фитнес залата, загуби форма и се чувстваше вдървена. На връщане вървя пеш. Съпругът ѝ изнасяше лекция на някаква изложба в Музея на модерното изкуство и щеше да се забави там поне до осем, затова Ерика реши да отвори бутилка хубаво вино, да приготви сауната и да съблазни съпруга си. Това щеше да отклони мислите ѝ от актуалните проблеми, които я тормозеха.
Преди четири дни бе обядвала с изпълнителния директор на една от най-могъщите медийни компании в Швеция. Докато ядяха салатата, той напълно сериозно ѝ заяви намерението си да я назначи като главен редактор на най-големия им дневен вестник. „Управителният съвет обсъди няколко кандидатури и стигна до единодушното решение, че ти си безценен ресурс за нашето издание. Искаме теб.“ Предложението за работа бе придружено от предложение за заплата, в сравнение с която доходите ѝ в „Милениум“ бяха, меко казано, смехотворни.
Поканата ѝ дойде като гръм от ясно небе и я остави без думи. Защо точно аз?
Обясненията му в началото бяха странно неясни, но накрая ѝ каза, че тя е известен, уважаван и доказано способен шеф. Начинът, по който бе успяла да измъкне „Милениум“ от кризата преди две години, бил впечатляващ. Освен това Големият дракон[41] имал нужда от свежа кръв. И наистина, вестникът беше толкова остарял, че броят на младите абонати непрекъснато спадаше. Ерика бе известна с острите си нокти и език. Бе предизвикателно и дръзко да назначиш жена, и то феминистка, за главен редактор на най-консервативната институция на мъжка Швеция. Всички бяха на това мнение. Е, почти всички. Основните фигури бяха единодушни по въпроса.
– Но аз не споделям политическата ориентация на вестника.
– На кого му пука? Не си и отявлен противник. Ще си шеф, не политкомисар, а и първа страница се пише от самия живот.
Мъжът пропусна да го спомене, но и класовата ѝ принадлежност определено бе от значение. Ерика имаше нужния произход.
Тя му отвърна, че на пръв поглед предложението е примамливо, но не може да му отговори веднага. Трябваше да обмисли всичко внимателно, затова се разбраха да му съобщи решението си в най-скоро време. Изпълнителният директор ѝ каза още, че ако се колебае заради заплатата, то позицията ѝ позволява да се договори за по-висока сума. В добавка ще получи и изключителен „златен парашут“. „Време е да започнеш да мислиш за пенсионното си осигуряване.“
Скоро щеше да навърши 45. Трудните години като начинаещ журналист, когато работеше главно по заместване, бяха зад гърба ѝ. Бе създала „Милениум“ и бе станала главен редактор благодарение на личните си качества. Мигът, в който трябваше да вдигне слушалката и да отговори с „да“ или „не“, приближаваше неумолимо, а тя все още не знаеше как да постъпи. През изминалата седмица на няколко пъти бе мислила да обсъди въпроса с Микаел Блумквист, но така и не посмя. Имаше чувството, че го е подвела, и съвестта я гризеше.
Недостатъците на предложението бяха очевидни. Ако приемеше, това би означавало край на партньорството ѝ с Микаел. Той никога нямаше да я последва в Големия дракон, колкото ѝ съблазнителна оферта да му направеше. Нямаше нужда от пари, а и ужасно му допадаше да може да работи върху текстовете си спокойно и колкото време пожелае.
На Ерика ѝ харесваше да работи като главен редактор на „Милениум“. Този пост ѝ донесе журналистически статус, който до известна степен ѝ се струваше незаслужен, защото тя само редактираше новините, а не ги създаваше. Писането не беше лъжица за нейната уста – не смяташе, че умее да пише добре. За сметка на това я биваше да говори по радио или телевизия и преди всичко бе блестящ редактор. А и практическата работа, свързана с поста на главен редактор на „Милениум“, ѝ харесваше.
Но Ерика Бергер се изкушаваше. Не толкова от заплатата, колкото от факта, че предлаганото назначение със сигурност би я превърнало в един от най-могъщите играчи в медийния бранш. „Такова предложение се прави само веднъж“ – бе казал изпълнителният директор.
Някъде след „Гранд Хотел“ в Салтшьобаден с отчаяние осъзна, че не може да откаже. Ужасяваше се от мига, в който щеше да бъде принудена да съобщи новината на Микаел Блумквист.
КАКТО ОБИКНОВЕНО, вечерята у семейство Джианини бе съпътствана от лек хаос. Аника имаше две деца – Моника на 13 и Джени на 10. Съпругът ѝ, Енрико Джианини, който беше шеф за Скандинавския полуостров на международна компания за биотехника, имаше едно дете от предишен брак, шестнайсетгодишния Антонио. Останалите гости бяха майката на Енрико, Антония, и брат му Пиетро със съпругата си Ева-Лота и децата им Петер и Никола. Сестрата на Енрико Марчела също живееше в квартала с четирите си деца. На вечерята бяха поканени и леля Анджелина, която роднините смятаха за напълно луда или във всеки случай за доста ексцентрична. Тя бе довела и новия си приятел.