Джентълмени и играчи
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Джентълмени и играчи». Краткое содержание книги:
— Успокой се, Джон. Ще направя каквото мога.
— Благодаря ви, сър. — Баща ми трепереше. — Вие сте приятел.
Бишъп сложи голямата си ръка върху рамото на баща ми. Беше самото добродушие, гласът му бе топъл и сърдечен, още се усмихваше.
— Стегни се, човече. Можеш да се справиш. С малко повече късмет до септември ще сложиш всичко в ред и никой нищо няма да узнае. Но стига издънки. И още нещо, Джон… — Бишъп потупа баща ми по ръката дружелюбно, както се потупва лабрадор. — Стой по-далеч от пиенето, разбра ли? Още едно провинение и дори аз няма да мога да те спася.
Донякъде Бишъп спази обещанието си. Жалбата беше оттеглена — или поне прибрана в някоя папка. Бишъп минаваше от време на време да пита баща ми как е, а Джон Снайд като че ли се постегна. По-важното бе, че касиерът назначи нещо като общ работник — тежък случай на име Джими Уат, който трябваше да поеме някои от по-тежките задължения на портиера, като с това даде на Джон Снайд повече време да се занимава с истинската си работа.
Това беше последната ни надежда. Без работата си на портиер баща ми нямаше шанс срещу Шарън и Ксавие. Но си казах, че за да иска да ме задържи, аз трябва да отговарям на неговите очаквания. И затова продължавах да обработвам Джон Снайд. Гледах с него футбол по телевизията, ядях риба и пържени картофи от книжна кесия, пренебрегвах книгите си, доброволно се захващах с всяко домакинско задължение. Отначало той ме гледаше с подозрение, после с учудване и накрая — с намусено одобрение. Фатализмът, който го беше обзел в началото, след като научи за намерението на майка ми, сякаш започна да се разсейва; баща ми говореше с горчив сарказъм за парижкия й начин на живот, за превзетия й съпруг, за това как си въобразява, че може да се върне в живота ни както и когато й се прииска. Аз придобивах смелост и му внушавах, че трябва да осуети плановете й, да й покаже кой командва тук, да се съгласи с жалките й амбиции, само колкото да я обърка преди окончателния решителен удар. Това му допадаше, даваше му цел, той открай време беше мъж на място, изпълнен с кисело недоверие към женските машинации.
— Всичките са такива — каза ми веднъж в момент, когато сякаш бе забравил с кого разговаря, при едно от честите си разсъждения на глас. — Кучки. Смеят ти се насреща, а докато се усетиш, вече са посегнали към кухненския нож, за да ти го забият в гърба. И накрая се измъкват — всеки ден го пише във вестниците. Какво можеш да направиш? Голям здрав мъж — дребно малко девойче — не е трудно да си помислиш, че той е виновният, нали. Домашно насилие и каквото там се сетиш, и на следващия ден тя седи в съда, мига на парцали, получава попечителство над децата, пари и какво ли още не…
— Не и над това дете — казах аз.
— Хайде стига — отвърна Джон Снайд. — Не говориш сериозно. Париж, хубаво училище, нов живот…
— Казах ти. Искам да остана тук.
— Но защо? — Той ме гледаше озадачен като куче, което стопанинът не иска да изведе. — Можеш да имаш каквото поискаш. Дрехи, дискове…
Поклатих глава.
— Не ги искам — отсякох аз. — Тя не може просто да се върне след пет години и да иска да ме купи с кинтите на онзи французин. — Баща ми ме гледаше със сините си очи и между веждите му се бе образувала дълбока бръчка. — Искам да кажа, че ти винаги си бил до мен. Грижил си се за мен. Давал си всичко от себе си. — Тук той кимна едва забележимо и аз видях, че ме слуша. — Беше ни добре, нали, татко? За какво са ни притрябвали тези двамата?
Последва мълчание. Личеше, че думите са засегнали някаква чувствителна струнка.
— Беше ти добре, нали? — попита той.
Не знаех дали ми задава въпрос или изказва твърдение.
— Ще се оправим — казах аз. — Винаги сме се оправяли. Удряй пръв и бързо. Не се предавай, а, татко? Не се оставяй да те повалят.
Последва нова пауза, този път по-дълга. Изведнъж баща ми се изсмя — изненадващ, слънчев, младежки смях, който ме стъписа.
— Добре, хлапе — каза той. — Ще се опитаме.
И така обнадеждени влязохме в месец август. До рождения ми ден оставаха три седмици, новият триместър започваше след четири. Достатъчно време, за да може баща ми да приведе игрищата и тревните площи в обичайния им съвършен вид, да завърши някои ремонтни работи, да сложи капани за мишките и да пребоядиса спортната зала за септември. Оптимизмът ми се възвърна. И с основание: баща ми не беше забравил разговора ни и този път като че ли наистина полагаше усилия.