Ако жените пожелаят
- Автор: Полякова Татьяна Викторовна
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ако жените пожелаят». Краткое содержание книги:
От тази вечер нататък Лома се промени. Говореше малко и едносрично, само с „да“ и „не“, гледаше ме изпитателно и мрачно и мълчеше. Причината за неочакваното му буйство стана ясна на другата сутрин. Още нямаше седем часа, когато Таня се обади. Бях прекарала ужасна нощ. Лома гледа до късно телевизия в хола, а сетне дойде в спалнята. Направих се, че спя, той си легна и се обърна с гръб към мен, а аз направо изумях, тъй като тази ситуация беше крайно необичайна. Но понякога е по-добре да си замълчиш и аз замълчах, ала страдах и се измъчвах, затова заспах чак призори и звънът на телефона ме стресна. Скочих сънена, без да съм наясно какво точно става.
Лома вече беше вдигнал слушалката, тъй като вероятно не спеше.
— Да — каза троснато той.
С леко треперещ глас Таня съобщи:
— Току-що научих, че вчера вечерта са намерили трупа на Дима в хотелската стая. Само не ми казвай, че не си знаел, че той се навъртал наоколо. Мисля, че трябва да се съберем и да обсъдим възникналия проблем.
— Не виждам проблем — заяви Лома, затвори слушалката, погледна ме и стана. Вероятно бях пребледняла като платно, защото мъжлето ми ме попита: — Да ти донеса ли вода?
— Няма нужда — изписуках аз и се стоварих върху възглавницата.
И тъй, някой бе познал Дима, бе докладвал на Лома и той го беше убил. Боже господи… Трябваше спешно да науча подробности, иначе как, по дяволите, щяхме да се измъкнем от тези лайна?! Лома сякаш си беше глътнал езика, гледаше през мен и не бързаше да ми задава въпроси. Понякога излишното бързане е по-лошо дори от бездействието. Трябваше да му дам възможност да дойде на себе си и чак след това да си поговоря с него.
От този ден нататък започнаха да се случват разни неприятни и дори странни неща. Първо, Лома продължаваше да мълчи и дори като че ли не се канеше изобщо да проговори. Нощем ту ми обръщаше гръб, ту се нахвърляше отгоре ми като звяр, но дори и тогава не приличаше на моето мъжле и вече не чувах глупавото му чуруликане с обръщението „Ладенце“. Това много ме тревожеше, макар че не чак толкова отдавна беше в състояние да ме докара до бяс.
Събрахме се на военен съвет. Аз описах накратко ситуацията, като наблегнах особено на това, че при лютото мълчание на Лома влиянието ми върху него практически се свежда до нула.
— Мислиш, че го е убил той, така ли? — попита недоверчиво Таня.
— Че кой друг? Всичко съвпада… Разбрал е, че Дима е в града, пък и онова телефонно обаждане… отишъл е в хотела, скарали са се и той го е убил.
— Не е имало никаква кавга — заяви Костя. — Нека да се придържаме към фактите. Този ваш… Дима е получил три куршума — два в гърдите и един в главата. Никой не е чул изстрелите, както и никакъв подозрителен шум, викове и тъй нататък… Лома, ако това е бил той, просто е влязъл и е застрелял младежа…
— Всъщност какво значение има — намръщи се Таня.
— Нашата задача е да избегнем неприятностите. — И ме стрелна с поглед, който подсказваше, че аз съм основният източник на въпросните неприятности.
— Костя — казах замислено аз, — моят мъж няма достатъчно мозък, за да извърши „идеалното убийство“, той най-вероятно е оставил следи като от слон… Трябва да се погрижим за алибито му.
— Това е лесна работа — намеси се отново Таня, — в момента на убийството аз и Костя сме ви били на гости. Ние сме уважавани хора и ще ни повярват…
— Само ако няма сигурни доказателства, че Лома го е убил…
С известен срам бях принудена да призная, че сама по себе си смъртта на Дима ме натъжаваше много по-малко, отколкото трудностите, които тя автоматично влечеше след себе си. А най-голямата трудност беше Лома. Той продължаваше да се държи много странно, играеше си с мен на мълчанка, демонстративно ме отбягваше, а в очите му се четеше видима болка. Това пък вече съвсем на нищо не приличаше, защото той не би могъл да преживява така смъртта на стария си враг. Естествено, трябваше да си поговоря с мъжа си, но, за разлика от друг път, не намирах нужните думи и криех очи, а когато оставах сама, ревях. Общо взето ситуацията беше абсурдна.
Костя също даде своята дан. Той се появи след разговора си с Лома, изпаднал в пълно недоумение.
— Има ли алиби? — попитах, тънейки в догадки защо задавам този въпрос на Костя, а не на собствения си мъж.
— Няма. — Изразът, с който беше произнесено това „няма“, не ми хареса особено.
— Това означава ли, че той е убил Дима?
Костя въздъхна, свали очилата си, избърса стъклата им и въздъхна:
— Лома каза, че ако стане нещо, вината за убийството ще поеме той.