Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Смяташ ли, че Ан ме харесва?

— Харесва те.

— Освен с дизайн с какво друго обича да се занимава? Обича ли да готви? Да домакинствува? — Бруно видя как Гай вдигна чашата с мартини и я пресуши на три глътки. — Просто искам да зная с какво се занимавате, когато сте заедно. Например ходите ли на разходки, решавате ли кръстословици…

— Да, занимаваме се с такива неща.

— А вечер?

— Ан поработва вечер понякога. — Както никога досега, когато беше с Бруно, умът му лесно превключи и се понесе към студиото на горния етаж, където често работеха с Ан вечер: Ан се обръщаше към него от време на време, показваше му нещо за мнение, сякаш работата й не изискваше усилие. Когато бързешком плакнеше четката си в чаша с вода, Гай сякаш чуваше смях.

— Преди няколко месеца я видях на снимка заедно с други дизайнери в „Харпърс Базар“. Бива я в работата, нали?

— Много я бива.

— Аз… — Бруно скръсти ръце върху масата — наистина се радвам, че вие двамата сте щастливи.

Положително беше така. Гай усети как раменете му се отпуснаха и дишането му се успокои. Въпреки това в момента му бе трудно да повярва, че Ан е негова. Тя бе като богиня, която се намесваше, за да го измъква от битки, в които неминуемо би загинал. Като богините спасителки на митичните герои, чиято намеса в края на разказа обаче още като дете му се струваше някак чужда, несправедлива. През безсънните нощи, когато се измъкваше крадешком от къщата и се покатерваше по хълма, наметнал връхната си дреха върху пижамата, през безучастните, спокойни летни нощи не си разрешаваше да мисли за Ан.

— Dea ех machina6 — измърмори Гай.

— Какво?

Защо беше седнал на една маса с Бруно, защо обядваше с него? Искаше му се да се нахвърли с юмруци срещу него и в същото време му се плачеше. Ала ругатните му сякаш внезапно се разтвориха в море от съжаление. Бруно не знаеше как да обича, а именно това му бе необходимо. Изглеждаше прекалено покварен, прекалено сляп, за да обича или да го обикнат. А това вече бе трагично.

— Никога ли не си бил влюбен, Бруно? — Гай забеляза как за пръв път очите му зашариха неспокойно.

Бруно направи знак да му донесат още едно.

— Не, не съвсем, да кажем. — Облиза устни. Не само че никога не се бе влюбвал, ала жените и леглото много-много не го интересуваха. Никога не бе преставал да смята цялата тази работа за голяма глупост, все си представяше как стои я се наблюдава отстрани. Веднъж — какъв ужас — се беше разкикотил. Сега направи гримаса. Струваше му се, че това именно болезнено го отделяше от Гай — той се отдаваше без резерви на любовта, фактически се бе погубил заради Мириам.

Гай го погледна и Бруно сведе очи. Сякаш очакваше Гай да му каже как да се влюби.

— Знаеш ли коя е най-голямата мъдрост на този свят, Бруно?

— Зная доста. — Бруно се усмихна пресилено. — Коя имаш предвид?

— До всяко нещо стои неговата противоположност.

— Противоположностите се привличат?

— Това е доста опростено. Да кажем… подаряваш ми връзки. А пък аз си помислих, че нищо чудно да си довел и полицията тук да ме дебне.