Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— Ами… върви по-добре от мен.
Хелън бе изпаднала в поредната си „маниакална“ фаза. Работеше като специалист по рекламата и Ан смяташе, че я бива, ала работеше само когато парите й за тримесечието привършеха и тя изпадаше в депресия. Освен това Гай чувствуваше, че от онази неделна вечер, когато не бе отишъл на тържеството у тях, не и е симпатичен. Отнасяше се с подозрение към него. Какво търсеше тук сега, преструвайки се, че пиенето не й понася?
— Винаги ли си толкова сериозен, Гай? Знаеш ли какво казах на Ан, когато научих, че ще се омъжва за теб?
— Сигурно, че не е с всичкия си.
— Казах й: ама той е толкова сериозен. Много е привлекателен, навярно е гений, ама е толкова сериозен — как го търпиш? — Хелън повдигна ъгловатото си, хубавичко светло лице. — Ти даже не се оправдаваш. Не ще и дума, че си прекалено сериозен за целувка, така ли е?
Наложи се да се приближи и я целуна.
— Това не е истинска целувка.
— Ама аз нарочно се правех на несериозен.
Гай излезе от спалнята. Помисли си, че Хелън ще разправи на Ан, ще й разправи, че го е заварила в спалнята и че още в десет часа е изглеждал огорчен. Би могла да погледне в чекмеджето и да намери пистолета. Макар че никак не му се вярваше. Хелън беше глупава и той изобщо не можеше да разбере защо бе симпатична на Ан, ала не беше интригантка. И също като Ан не си пъхаше носа в чужди работи. Боже мой, та нали пистолетът бе до нейните неща в бюрото, откакто се бяха нанесли да живеят тук? Но той изобщо не се страхуваше, че Ан ще прерови неговата половина от бюрото, също както не се страхуваше, че ще отвори писмата му.
Когато слезе, Бруно и Ан седяха на правоъгълното канапе край камината. Чашата в ръката му нехайно се поклащаше над облегалката и по плата вече личаха тъмнозелени петна от разляното.
— Бруно тъкмо ми разказваше за модерния Капри, Гай. — Ан го погледна. — Винаги ми се е искало да отидем там.
— Най-добре е да се наеме цяла къща — продължи Бруно, без да обръща внимание на Гай, — наемете замък — колкото по-голям, толкова по-добре. С майка ми се настанихме в такъв голям замък, че изобщо не стигнахме до другия му край. Ала една вечер сбърках вратата. Някакво италианско семейство беше седнало да вечеря на другия край на верандата и още същата вечер всичките дванайсетина човека се изсипаха да питат дали не може да ни работят без при — само и само да ги оставим да живеят при нас. И, разбира се, ние ги оставихме.
— А не научихте ли малко италиански?
— За какво ми е? — повдигайки рамене, отсече Бруно със същия дрезгав глас, който се счуваше на Гай и насън, и наяве.
Гай извади цигара и се наведе да я запали. Жадният, изпълнен със срамежливо ухажване поглед на Бруно към Ан изгаряше гърба му — усещаше го по-силно от изтръпващото вцепенение на алкохола. Без съмнение Бруно вече бе похвалил роклята й — неговата любима рокля от сива тафта на сини кръгчета като паунови очи. Женското облекло винаги правеше впечатление на Бруно.
— Ние двамата с Гай — отчетливо чу гласа му зад себе си, сякаш беше извърнал глава, — ние двамата с Гай по едно време правехме планове за пътувания.
Гай изгаси цигарата си в един пепелник, смачка я и се обърна към канапето.
— Какво ще кажеш да ти покажа стаята ни за игри на горния етаж? — обърна се той към Бруно.
— С удоволствие. — Бруно се изправи. — На какво играете?
Гай го бутна в една облицована в червено стаичка и притвори вратата зад гърба си.
— Не мислиш ли, че прекаляваш?
— Гай! Ти си се натряскал!
— За какво си седнал да разправяш на всички, че сме стари приятели?
— Не на всички. Казах го на Ан.
— За какво го разправяш на нея или на когото и да е? За какво си дошъл тук?
— Тихо, Гай! Шшшът! — Бруно нехайно размаха чашата в ръка.
— Полицията продължава да наблюдава приятелите ти, нали?
— Не чак дотам, че да се разтревожа.
— Измитай се. Измитай се, да те няма. — Гласът му трепереше от усилието да се овладее. А защо трябваше да се овладее? Пистолетът с един-единствен куршум бе точно отсреща, през коридора.
Бруно отегчено го погледна и въздъхна. Дъхът изсвистя покрай горната му устна също като дишането, което Гай чуваше нощем в стаята си.
Гай леко се олюля и това го вбеси.
— Според мен Ан е красива — приветливо отбеляза Бруно.
— Ако още веднъж те видя да говориш с нея, ще те убия.
Усмивката му застина, после отново се появи — дори по-широка.
— Това заплаха ли е, Гай?
— Не — обещание.
След половин час Бруно припадна зад канапето, на което преди това бе седял с Ан. Проснатото му тяло изглеждаше чудовищно дълго, а главата му се губеше върху голямата плоча пред камината. Трима души го вдигнаха, след което останаха така, чудейки се какво да го правят.