Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Не.

— Бива си те, даже не поглеждаш вестници! — глухо промълви той. — Джерард се е увлякъл по една случайна следа. Един мой приятел мошеник, Мат Левайн. Няма алиби за онази нощ. Хърбърт допуска, че може да е бил той. Три дни поред разговарям и с тримата. Има вероятност да осъдят Мат.

— Той да умре?

Бруно се поколеба, но не престана да се усмихва.

— Не да умре, просто да го осъдят. Вече има две-три убийства зад гърба си. Ченгетата ще са доволни да го пипнат. — Потръпна и изпи чашата до дъно.

На Гай му се дощя да вдигне големия пепелник пред себе си и да фрасне с него подпухналата глава на Бруно, да скъса изпънатата струна, която щеше да се изпъва все повече, докато не убиеше или Бруно, или себе си. Сграбчи го здраво за раменете.

— Ще се махнеш ли? Кълна се, че ти е за последен път!

— Не — спокойно отвърна Бруно без никакъв опит да се съпротивлява и Гай отново забеляза равнодушието му към болката, към смъртта, което бе усетил, когато се биха в гората.

Гай покри лице с ръцете си и усети как то се сгърчи под дланите му.

— Ако обвинят този Мат, ще им разправя цялата истина.

— А, няма. Няма да съберат достатъчно доказателства. Пошегувах се, братле! — Бруно се ухили. — Мат е от хората, способни да убият, ала при него доказателствата не съответствуват. Ти не си такъв, ала при теб доказателствата съответствуват. За бога, Гай, ти си знаменитост! — Измъкна нещо от джоба си и му го подаде. — Случайно ми попадна миналата седмица. Много е хубава, Гай.

Гай погледна оградената като некролог снимка на магазина в Питсбърг. Бе в диплянка на Музея за модерни изкуства. Пишеше следното: „Гай Даниъл Хейнс, едва тридесетгодишен, е следовник на Райт8 в архитектурата. Стилът му е характерен, безкомпромисен, отличава се със строга простота, без да е скован, с елегантност, която той назовава «звучене»…“ Гай нервно затвори диплянката, отвратен от последната дума, която бяха измислили онези от Музея.

Бруно напъха диплянката обратно в джоба си.

— Ти си сред каймака. Ако запазиш хладнокръвие, целия да те изтърбушат, пак не биха те заподозрели.

Гай го изгледа отвисоко.

— Все пак това не е причина да идваш тук. Защо го правиш? — Ала му беше ясно. Защото животът му с Ан очароваше Бруно. Защото самият той получаваше нещо при срещите им: извратено удоволствие от факта, че се самоизмъчва.

Бруно го наблюдаваше, сякаш му беше известно всичко, което минаваше през ума му.

— Симпатичен си ми, Гай, ала помни — разполагат със значително повече улики срещу теб, отколкото срещу мен. Бих могъл да се измъкна, ако ме предадеш, ти обаче не би могъл. Хърбърт би могъл да те разпознае, това е факт. Пък и Ан би могла да се сети, че по това време си се държал странно. Както и за драскотините, и за белега. И всичките дребни улики, които ще ти поднесат — например пистолета, парченцата от ръкавица… — Бруно бавно и с наслаждение ги изброяваше като стари спомени. — Ако се опълча срещу теб, ще рухнеш. Бас държа.