Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
— За бога, Гай, та ти си ми приятел! — внезапно обзет от паника, избърбори припряно той. — Ти си ми симпатичен!
Симпатичен си ми, не те мразя, помисли си Гай. Ала Бруно не би казал такова нещо, понеже всъщност го мразеше. Както и той самият никога не би казал на Бруно, симпатичен си ми, а обратното, мразя те, понеже Бруно всъщност му беше симпатичен. Гай стисна устни и разтърка челото си. Усещаше как градивната и рушителната му воля ще се уравновесят и така щеше да бъде парализирано всяко негово начинание, преди още да се е захванал. Та нали това бе и причината да продължава да седи тук. Скочи и пълните чаши заляха покривката.
Бруно го зяпна втрещен.
— Гай, както ти става? — Тръгна подире му. — Почакай. Гай! Не допускаш, че мога да постъпя така, нали? Не бих го направил за нищо на света!
— Не ме докосвай!
— Гай! — малко оставаше да се разхлипа. Защо хората се държаха така с него? Защо? Извика от тротоара: — За нищо на света! Ако ще земята да се продъни! Честна дума, Гай!
Гай го блъсна с ръка в гърдите и затвори вратата на таксито. Знаеше, че Бруно няма да го предаде за нищо на света. Ала ако всичко бе така двусмислено, както смяташе, нима би могъл да бъде наистина сигурен?
34
— Каква с връзката ти с мисис Гай Хейнс?
Бруно беше подготвен за въпроса. Джерард бе прегледал разходите в чековата му сметка и сега го разпитваше заради цветята, които бе изпратил на Ан.
— Приятел. Приятел съм на съпруга й.
— Аа. Приятел значи?
— Познат. — Бруно повдигна рамене. — Явно Джерард щеше да приеме думите му като опит за самохвалство, тъй като Гай беше известен.
— Отдавна ли го познаваш?
— Не. — Бруно посегна за запалката както се бе изтегнал в креслото.
— Как така се сети да пратиш цветя?
— Да кажем, че ми беше приятно. Вечерта имаха тържество и отивах у тях.
— Толкова ли сте близки?
Бруно отново повдигна рамене.
— Обикновено семейно тържество. Стана дума зя него, когато обсъждахме кой архитект да наемем, ако се захванем да строим нова къща. — Идеята изникна в главата му току-виж и никак не беше лоша.
— Мат Левайн. Ще ми се още малко да си поговорим за него.
Бруно въздъхна. Навярно се прехвърли на друг, защото Гай беше извън града, просто заговори за другия. Колкото до Мат Левайн — едва ли можеше да се намери по-съмнителен тип, а той се бе срещал с него доста често преди убийството, без да си дава сметка, че би могло да му е от полза.
— И какво по-точно?
— Защо сте се срещали на двайсет и четвърти, двайсет и осми и на трийсети април, на втори, пети, шести и седми март и два дни преди убийството?
— Така ли? — Бруно се усмихна. Миналия път Джерард разполагаше само с три дати. Мат също никак не харесваше Бруно. Навярно бе наговорил най-отвратителни неща на Джерард. — Искаше да купи колата ми.
— А ти искаше да я продадеш? Защо — понеже смяташе, че не след дълго ще си купиш нова?
— Исках да я продам, за да си купя малка кола — разсеяно отвърна Бруно. — Сега е в гаража. „Кросли“.
— Откога познаваш Марк Лев? — Джерард се усмихна.
— От времето, когато се казваше Марк Левицки — озъби се Бруно. — Порови се малко и ще откриеш, че е убил собствения си баща в Русия. — Изгледа свирепо Джерард. „Собствения“ прозвуча особено, не биваше да го изрича, ала Джерард го вбеси — седнал тук да остроумничи с измислените имена!
— Мат също не говори добро за теб. Какво има, не можахте ли да се спогодите?
— За колата ли?
— Чарлс — търпеливо произнесе Джерард.
— Нищо не съм казал. — Бруно погледна изгризаните си нокти и още веднъж си помисли как добре прилягаше на Мат описанието на убиеца, което Хърбърт бе направил.
— В последно време не си се виждал често с Ърни Шрьодер.
Бруно отегчено отвори уста, за да отговори.
35
Гай седеше, кръстосал крака отпред на палубата на „Индия“ — бос, с бели дочени панталони. Току-що се бе показал Лонг Айланд, ала той още не искаше да го погледне. Леките поклащания на кораба го люлееха приятно и нежно, като нещо открай време познато. Денят, когато за последен път бе видял Бруно в ресторанта, му се струваше ден на безумство. Тогава сигурно беше на път да се побърка. Ан сигурно го е забелязала.
Сви ръка и щипна тънката загоряла кожа върху мускулите. Беше загорял като младия Ейгън, наполовина португалец, когото бяха наели да им помага още на пристанището в Лонг Айланд. Белееше се единствено малкият белег на дясната му вежда.
Трите седмици по море го бяха изпълнили с неизпитвани дотогава търпение и спокойствие — само преди месец би заявил, че не са му присъщи. Беше почнал да усеща, че каквото и изкупление да му бе отредено, то бе частица от съдбата му, а щом беше съдба, щеше да го застигне, без сам той да го търси. Винаги бе вярвал на съдбата си. Когато с Питър бяха още момчета, беше почувствувал, че самият той няма да си остане просто мечтател, както и че Питър няма да прави нищо друго, освен да мечтае: знаеше си, че ще сътвори прочути сгради, че името му ще се нареди сред известните архитекти, и най-сетне — това открай време му се бе струвало върховно постижение — ще построи мост. Щеше да бъде бял мост, прострял се като ангелско крило — така си го представяше като малък, като извития бял мост на Роберт Майар7 в учебниците по архитектура. Навярно бе проява на самонадеяност така да вярваш в съдбата си. Ала от друга страна, кой би могъл да бъде по-искрено смирен от онзи, който се чувствува заставен да се подчинява на законите на собствената си съдба? Вече вярваше, че убийството, което му се бе сторило нечувано отклонение, грях срещу самия него, може да е било част от съдбата му. Не беше възможно да разсъждава другояче. Ако това беше така, щеше да получи възможност за изкупление и силата да го постигне. Дори в случай, че смъртта го застигнеше по повелята на закона, съдбата щеше да му влее сили да я понесе, щеше да даде достатъчно сили на Ан, за да издържи. Кой знае защо, но се чувствуваше по-незначителен и от най-дребната рибка в морето, и по-могъщ от най-високата планина на земята. Ала не беше самонадеян. Предишната му самонадеяност бе средство за самозащита, достигнала връхната си точка при разрива с Мириам. Не бе ли почувствувал дори и когато мисълта за нея не му даваше покой, когато бе неизмеримо злочест, че щеше да намери друга жена, да я обикне и че тя на свой ред винаги да го обича? Та нуждаеше ли се от по-голямо доказателство от тези три седмици по море, за да повярва, че с Ан се бяха сближили както никога досега, бяха заживели като едно хармонично цяло?
7
Швейцарски инженер (1872–1940); най-известният му мост е на река Швандбах близо до Шварценбург, построен през 1933 г. — Б.пр.