Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— И Чарли Бруно ще дойде тази вечер — извика му Ан от кухнята, когато се прибра у дома.

— Какво? — Гай заобиколи преградната стена.

— Не се ли казваше така? Младежът, който беше на сватбата. — Ан режеше лук на дървена дъска.

— Ти ли го покани?

— Май е дочул отнякъде, обади се и в известен смисъл се самопокани — отвърна тя така нехайно, че Гай бе обзет от безумното подозрение да не би да го проверява и по гърба му пролази ледена тръпка. — Хейзъл, не мляко, съкровище, в хладилника има сметана колкото щеш.

Гай проследи с поглед как Хейзъл сложи съда със сметаната до купата с натрошено синьо италианско сирене.

— Неприятно ли ще ти е, ако дойде, Гай? — попита Ан.

— Напротив, само че не е мой приятел, нали разбираш. — Сковано тръгна към скрина и извади кутията с боите за обувки. Как би могъл да попречи на Бруно? Сигурно имаше начин, но колкото и да напрягаше ума си, нямаше да успее да го измисли.

— Не ти е приятно — усмихнато се обърна към него Ан.

— За мен той е един нахалник, и толкова.

— Ще ни тръгне на лошо, ако изгоним някого от празненството по случай новия ни дом. Не го ли знаеш?

Когато пристигна, Бруно беше със зачервени очи. Всички казаха по някоя дума за новата къща, Бруно обаче пристъпи във всекидневната — цялата в тухленочервено и горскозелено, сякаш беше идвал тук поне стотина пъти. Или сякаш живее тук, помисли си Гай, докато го запознаваше с другите гости. Бруно ухилено и възбудено впери очи в Гай и Ан и едва-едва кимаше на останалите — двама-трима като че ли го познаваха. Само пред някоя си мисис Честър Болтиноф от Мънси Парк, Лонг Айланд, се спря и разтърси ръката й с две ръце, като че си бе намерил съюзник. При което Гай с ужас забеляза как мисис Болтиноф погледна Бруно с широка приятелска усмивка.

— Как вървят работите? — попита го Бруно, след като му наляха нещо за пиене.

— Чудесно. Всичко е чудесно. — Гай бе решил да запази спокойствие дори ако трябваше да се напие до безчувственост. Вече бе гаврътнал две-три чашки силен алкохол в кухнята. Ала ето че неволно заотстъпва и се отправи към витата стълба в ъгъла на всекидневната. Само за минутка, за да се овладее. Изтича нагоре, мушна се в спалнята, залепи студена длан на челото си и бавно я прокара по лицето.

— Извинявай, продължавам да разглеждам — чу глас от другия край на стаята. — Такава страхотна къща, Гай, та трябваше за малко да отдъхна в деветнайсетия век.

До бюрото стоеше Хелън Хейбърн, приятелката на Ан от ученическите години в Бермуда. А в бюрото бе малкият пистолет.

— Чувствувай се като у дома си. Дойдох само за носна кърпа. Пиенето върви ли? — Гай издърпа горното дясно чекмедже, където държеше ненавистното оръжие и ненужната носна кърпа.