Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Ан държеше да излязат и да отпразнуват вечерта. Беше така щастлива, така преливаше от щастие, че това повдигна духа му мъничко, колебливо, подобно на хвърчило, което се силят да повдигнат от земята в безветрен ден. Загледа се как бързите й тънки пръсти изопват косата отстрани и закопчават шнолата отзад.

— Не можем ли сега да направим и онова пътешествие? — попита тя, като слязоха във всекидневната.

Ан не на шега продължаваше да настоява да прекарат отложения меден месец в едно пътуване покрай брега с яхтата „Индия“. Гай искаше да прекара цялото си време в чертожните ателиета, които изпълняваха проектите му за болницата, ала точно сега не можеше да откаже на Ан.

— Смяташ ли, че скоро можем да тръгнем? След пет дни? След една седмица?

— След пет дни навярно.

— А, тъкмо ми дойде наум — въздъхна Ан. — Трябва да остана до двайсет и трети. От Калифорния ще дойде човек, който проявява интерес към памучните ни тъкани.

— А няма ли ревю в края на месеца?

— Е, Лилиан и сама ще се справи. — Усмихна му се. — Колко мило, че го помниш!

Развеселено зачака Ан да сложи качулката на леопардовото си палто върху главата, представяйки си я как сериозно се пазари с калифорниеца другата седмица. Виж, тона не би оставила на Лилиан. Ан се занимаваше с финансовите въпроси. В този миг забеляза оранжевите цветя с дълги дръжки на малката масичка.

— Откъде се появиха?

— От Чарли Бруно. С писмени извинения за припадъка в петък вечерта. — Ан се засмя. — Доста мил жест, мен ако питаш.

Гай впери поглед в цветята.

— Какви са?

— Африкански маргарити. — Тя задържа вратата той да излезе и двамата се отправиха към колата.

Стори му се, че е поласкана от цветята. Беше сигурен обаче, че мнението й за Бруно след домашния им празник вече не беше толкова високо. Мина му през ума колко свързани са с Бруно сега — та нали на празненството имаше толкова хора! Всеки ден можеха да го извикат за разпит в полицията. Не биваше да се самозалъгва — щяха непременно да го разпитват. Но защо не се притесняваше вече? Какво беше душевното му състояние, та дори не бе способен точно да го определи? Примирение? Желание за самоубийство? Или просто тъпо вцепенение?

В следващите няколко дни, които бе принуден да прекара със скръстени ръце в архитектурното ателие, докато завършат чертежите му по интериора на универсалния магазин, Гай даже се запита дали случайно не се е побъркал, дали не го е подгонила някаква скрита лудост. Спомни си колко изопнати бяха нервите му около една седмица след петъчната нощ, защото безопасността, съществуването му зависеха от чувствителни везни, които можеха да се катурнат моментално и при най-малката неспособност да се овладее. Вече дори това не изпитваше. Но продължаваше да сънува как Бруно нахълтва в стаята му. Ако се пробудеше призори, все така се виждаше застанал насред стаята с пистолета. Не го напускаше чувството, че трябва, и то в скоро време, да намери изкупление за онова, което бе извършил, изкупление, за което всякакво себеунижение или саможертва му се струваха недостатъчни. По-скоро се усещаше като двама души — единият можеше да твори и творейки, да се чувствува в единение с бога, а другият можеше да убива. „Всеки човек може да убие“ — бе казал Бруно във влака. Дори човекът, който бе обяснил принципа на свободно носещата греда на Боби Картрайт в Меткалф преди две години? Не, нито човекът, който бе проектирал болницата, та даже и универсалния магазин, нито онзи, който миналата седмица половин час бе спорил със себе си в какъв цвят да боядиса металния стол на моравата отзад — това бе другият, който тъкмо снощи бе погледнал в огледалото и за момент бе зърнал убиеца като непризнат брат.