Изгубената армия на Камбиз

— Това не е каквото си мислиш, че е — изрече с внезапно хладен и отчетлив глас. — Призраците ми казаха да ти кажа. Не е каквото мислиш, че е. Има много лъжи.

След което се скри и се чуваше само шумът на сипещите се по склона камъни.

— Какво искаше да каже? — попита Тара. По гърба й внезапно полази ледена тръпка. — Кое не е каквото си мисля, че е?

— Откъде да знам? — отвърна Даниел, скочи от скалата, отиде до ръба на хребета и погледна надолу към Долината на царете. — Той е луд, горкият. Изглеждаше все едно не е ял от няколко месеца.

Даниел продължи да гледа към долината, Тара продължи да гледа него.

— Щеше да ми казваш нещо — каза тя накрая.

— Мм? — Той се обърна. — А, нищо особено. Ела да погледнеш. По това време е най-приятно да гледаш долината. Когато няма хора. Както е била в древните времена.

Тя скочи и отиде при него. Ръцете им леко се докоснаха. Долината отдолу беше тиха и пуста и погребалните валози се отделяха от нея като пръсти на разперена ръка.

— Къде е гробницата на Тутанкамон? — попита тя.

Той посочи.

— Виждаш ли там, където долината се стеснява в средата? След това малко по-наляво на хълма има очертания на врата.

Това е KV9, гробницата на Рамзес IV. Тази на Тутанкамон е точно до нея.

— Сигурен ли си?

Той тропна леко с крак преди да отговори.

— Оттук не се вижда. Тя е по-натам, към гробницата на Тутмос III.

— Помня, че веднъж ходихме там с майка и татко, когато бях малка. Татко беше гостуващ лектор на един круиз по Нил и бяхме с него. Той беше много развълнуван, че ни показва всички тези гробници, а аз исках единствено да се върна на кораба и да кисна в басейна. Мисля, че тогава осъзна, че не съм дъщерята, която би искал да бъда.

Даниел я погледна през рамо и помръдна леко ръка, сякаш искаше да хване нейната. Но не го направи, а само извърна глава, допуши пурата си и хвърли угарката. После тихо каза:

— Баща ти много те обичаше, Тара.

Тя сви рамене.

— Е…

— Повярвай ми, обичаше те. Някои хора просто не умеят да го казват на глас. Не могат да изразяват чувствата си.

И изведнъж вече държеше ръката й. Никой не каза нищо, никой не помръдна, сякаш контактът помежду им беше толкова крехък, че би изчезнал и при най-незначителното помръдване. Слънцето вече беше зад хоризонта и светлината на деня гаснеше. Няколко звезди грееха над светлините на къщите. От отсрещната страна на скалите двама стражи обикаляха някаква колиба, един от множеството постове, разположени по хълмовете след кланицата в Деир ел-Бахри. Вятърът духаше силно.

— Има ли някоя друга? — тихо попита тя.

— Любовници ли? — Той се усмихна. — Не, всъщност не. Имаше. Но нищо… — той потърси подходящото прилагателно — … значимо. А ти?