Спомен за светлина
- Автор: Джордан Роберт, Сандерсон Брендон
- Серия: Колелото на времето #14
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-400-0
- Переводчик: Валери Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Спомен за светлина». Краткое содержание книги:
Но беше някакво начало.
„Спомен за светлина” е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия й блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон..
Лан и малката му сила напуснаха теснините на Клисурата, спешените затичаха към конете си.
Тролоците - поне този път - нямаха нужда мърдраалите да ги подкарат в атака. Стъпките им закънтяха глухо по каменистата земя.
На няколкостотин разтега извън Клисурата Лан забави Мандарб и се обърна. Андийр спря коня си до неговия. Към тях се присъединиха другите ездачи и оформиха дълги редици конници. Булен пристигна в галоп и спря от другата страна на Лан.
Бурята от Твари на Сянката наближи устието на Клисурата - връхлитаща сила от хиляди тролоци, която скоро щеше да изригне на откритото… и да се опита да ги погълне.
Бойците на Лан се бяха строили смълчани около него. Мнозина бяха стари мъже, последните останки от падналото им кралство. Силата, с която бе успял да запуши тясното дефиле, сега изглеждаше нищожна в широката равнина.
- Булен - каза Лан.
- Да, лорд Мандрагоран?
- Твърдиш, че си ме провалил преди години.
- Да, милорд. Беше…
- Всякакъв провал от твоя страна е забравен - каза Лан, загледан напред. - Горд съм, че съм ти дал твоето хадори.
Кайсел се приближи и кимна на Лан.
- Готови сме, Дай Шан.
- Така е най-добре - каза Андийр. Все още се държеше за раната - и едва се държеше на седлото.
- Така е, както трябва - отвърна Лан. Не беше довод. Не съвсем.
- Не - каза Андийр. - Много повече е, Лан. Малкиер е като дърво, изгубило корените си от белите червеи, клоните съхнат бавно. Бих предпочел да изгоря за миг.
- А аз - в щурм - каза твърдо Булен. - По-добре в щурм, отколкото да ги оставим да ни прегазят. Нека умрем в атака, с мечове, посичащи врага.
Лан кимна, обърна се и вдигна меча си високо. Не им предложи насърчителни слова. Вече им беше казал всичко. Мъжете знаеха какво е това. Още един щурм, докато все още имаха някаква сила, щеше да означава нещо. По-малко Твари на Сянката, които да залеят цивилизованите земи. По-малко тролоци да убиват онези, които не можеха да отвърнат с бой.
Врагът изглеждаше безчетен. Олигавена разбесняла се орда без никакъв боен ред и дисциплина. Ярост и въплътена смърт. Хиляди и хиляди. Прииждаха като потоп от отприщен бент и се изливаха от дефилето.
Малката сила на Лан бе като камъче пред тях.
Мъжете безмълвно вдигнаха мечовете си към Лан, в последен поздрав.
- Сега! - изрева Лан. „Сега, докато започват да се разпръсват. Това ще нанесе най-много щети.” Смуши Мандарб и поведе бойците си.
Андийр препусна в галоп до него, стиснал лъка на седлото с две ръце. Не се опита да вдигне оръжие. Щеше да падне, ако го направеше.
Нинив бе твърде далече, за да усети Лан много от нея през връзката, но понякога много силни чувства можеха да изпъкнат въпреки разстоянието. Опита се да излъчи увереност в случай, че стигнеше до нея. Гордост от мъжете си. Обич към нея. Желаеше дълбоко това да са последните неща, които тя щеше да помни за него.
„Ръката ми ще бъде мечът…”
Копита зачаткаха по каменистата земя. Тролоците завиха от възторг, разбрали, че плячката им е преминала от отстъпление в атака и че мъжете връхлитат сами в лапите им.
„Самата ми гръд е щит…”
Лан чуваше глас, бащиния му глас, да изрича тези думи. Беше глупаво, разбира се. Лан все още беше бебе, когато бе паднал Малкиер.
„Да защитя Седемте кули…”
Никога не беше виждал Седемте кули, изправени срещу Погибелта. Само беше чувал разкази.
„Да отблъсна мрака…”
Тропотът на конските копита се превръщаше в тътен. Толкова силен, по-силен, отколкото би помислил, че е възможно.
„Ще стоя, когато всички други паднат.”
Настъпващите тролоци снишиха копия, щом разстоянието между двете враждебни сили се смали.
„Ал Чалидхолара Малкиер”. - За моята мила земя Малкиер.
Беше клетвата на малкиерския войник, отдавана на първия му пост на Границата. Лан никога не я беше изричал.
Сега го направи в сърцето си.
- Ал Чалидхолара Малкиер! - изкрещя Лан. - Пики, напред!
Светлина, колко силен бе тропотът на копитата! Възможно ли беше шест хиляди да вдигат толкова шум? Обърна се, за да погледне мъжете зад себе си.
Най-малко десет хиляди препускаха зад него.
_Какво?!_
Изумен, той пришпори Мандарб напред.
- Златният жерав, атака!
Гласове, викове, крясъци на мощ и възторг.
Въздухът напред и отляво се _раздра_ с внезапно вертикално посичане. Трийсет разтега широк портал - най-големият, който Лан бе виждал - се отвори сякаш в самото слънце. От другата страна се изсипа блясък, _взриви се_ навън. Препускащи мъже в пълна броня изригнаха от портала и заеха фланга на Лан. Вееха знамето на Арафел.