Спомен за светлина

Умората проникваше чак в костите.

- Нашите сили? - попита Лан принц Кайсел.

- Може би шест хиляди все още годни да яздят, Дай Шан.

По-малко от половината от това, с което бяха започнали преди ден.

- Да яхват конете.

Кайсел го изгледа стъписано.

- Ще отстъпим ли?

Лан се извърна към младия мъж.

Кайсел пребледня. За Лан казваха, че погледът му можел да изнерви всеки мъж. Моарейн се шегуваше, че можел с погледа си да строши камък и имал търпението на дъб. Е, не се чувстваше толкова сигурен в себе си, колкото мислеха някои, но това момче трябваше да е по-благоразумно и да не пита дали ще отстъпят.

- Разбира се - каза Лан. - А след това ще атакуваме.

- _Ще атакуваме?_ Ние сме в отбрана!

- Те ще ни пометат. - Лан яхна Мандарб. - Ние сме изтощени, похабени и почти прекършени. Ако стоим тук и ги оставим отново да тръгнат към нас, ще измрем, без да гъкнем.

Лан познаваше края, когато го видеше.

- Предай следните заповеди - каза на принц Кайсел. - Ще се оттеглим бавно извън прохода. Нареждаш останалите бойци да се съберат на равнината, на коне и готови да атакуват Тварите на Сянката, щом излязат от Клисурата. Една атака ще нанесе големи щети. Няма да разберат какво ги е ударило.

- Няма ли да бъдем обкръжени и прегазени, ако напуснем прохода? - попита Кайсел.

- Това е най-доброто, което можем да направим със силите, които имаме.

- А след това?

- А след това те евентуално пробиват, разпръсват силата ни и ни разбиват.

Кайсел помълча за миг, после кимна. Лан отново бе впечатлен. Беше допуснал, че това момче е дошло с него, за да намери славата на битката, да се бие редом с Дай Шан и да помете враговете. Но не. Кайсел беше Пограничник до мозъка на костите. Не беше дошъл за слава. Беше дошъл, защото трябваше. „Добър момък.”

- Предай заповедта веднага. Мъжете ще се радват да се качат отново на конете си.

Твърде много от тях бяха принудени да се бият спешени заради липсата на маневреност в теснините.

Кайсел предаде заповедите и те се разнесоха през бойците като есенен пожар. Лан видя как Булен помага на Андийр да се качи на седлото и каза:

- Андийр? Не си в състояние да яздиш. Иди при ранените отзад в лагера.

- Да лежа там и да чакам тролоците да ме накълцат, след като довършат вас ли? - Андийр се наведе напред в седлото, олюля се леко и Булен го погледна отдолу с тревога. Андийр му махна да се отдръпне и се изправи с усилие. - Вече преместихме планината, Лан. Дай да помръднем и това перце, и да се свършва.

Лан не можеше да възрази. Даде сигнал за оттегляне и мъжете бавно заотстъпваха към равнината.

Тролоците задюдюкаха и зареваха възбудено. Знаеха, че щом се измъкнат от скалните стени, ограничаващи движението им, лесно ще спечелят битката.