Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Щом къщата бе завършена, двама работници засадиха овощни дръвчета и подготвиха земята за посев. По зеления склон зад къщата плъзна стадо овце. Нямаше какво повече да се прави. Ричард бе готов за женитба. Когато получи писмо от един далечен роднина, който му пишеше, че е пристигнал в Сан Франциско с жена си и дъщеря си и би искал да се видят, Ричард разбра, че няма защо да обикаля за булка. Още преди да замине за Сан Франциско, беше убеден, че ще се ожени за дъщерята. Така и трябваше, момичето беше от сой.
Макар и да не мина без задиряне, работата в същност бе уредена още щом се запознаха. Алиша беше готова да се отърве от господството на майка си и да създаде свое собствено домашно царство. Този дом беше направен за нея. Едва влязла в него, тя сложи книжни фестони на полиците в кухненския килер — същите, каквито слагаше някога майката на Ричард. Алиша въведе в къщата изпитания, удобен, неизменен ред; понеделник — пране, вторник — гладене и тъй нататък; два пъти в годината тупане на килимите; всяка есен — приготвяне на сладка, домати, туршии и подреждането им в избата. Фермата преуспяваше, овцете и кравите се увеличаваха, а в градината цъфтяха парички, ружи и всякакви карамфили. Алиша пък чакаше бебе.
Ричард отнапред беше убеден, че всичко ще се развие по този начин. Началото на династията бе сложено. Комините се осаждиха по горните краища. Огънят в камината на дневната димеше толкова, колкото да изпълни къщата с приятния мирис на дърва. Голямата бяла лула от морска пяна, подарена му от тъста, започваше да добива хубав жълтеникав цвят.
Докато Алиша бе трудна, Ричард се грижеше за нея като за болник. Седнеха ли вечер пред камината, завиваше краката й с одеяло. Той трепереше да не би с детето да се случи нещо. Двамата разискваха какво трябва да гледа тя, за да се роди по-леко първородното, и Ричард я изненада с малко бронзово копие на Микеланджеловия „Давид“, което нареди да купят от Сан Франциско. Алиша се изчерви при вида на голото тяло, но не след дълго се влюби в тази статуйка. Когато си лягаше, слагаше я на нощната масичка. Денем, докато шеташе из къщата, я носеше от стая в стая, а надвечер я поставяше на полицата над камината в дневната. Тя често се вглеждаше в чистите, твърди крайници на Давид и по лицето й пробягваше многозначителна мечтателна усмивка. Беше напълно убедена, че детето й ще прилича на Давид.
Ричард току сядаше до нея и галеше успокоително ръката й. Тя обичаше да я гали по дланта, и то по-силничко, за да не я хваща гъдел.
— Няма го вече проклятието — говореше тихо той. — Знаеш ли, Алиша, моят род и твоят, които сега са се пораздалечили, са живели сто и тридесет години в една къща. И са се сродили с хора от сой, хора от Ню Ингланд. Баща ми разправяше някога, че в тяхната къща са се родили седемдесет и три деца. Родът се е роил до времето на дядо ми. Баща ми е бил единствено дете, аз също. Това му отрови живота. Умря само на шейсет години, аз бях още хлапак. Когато станах на двайсет и пет и още не бях навлязъл в живота, старата къща изгоря до основи. Не знам от какво стана този пожар. — Той положи ръката й на ръчката на креслото така внимателно, сякаш бе немощна животинка. От камината се беше отърколил въглен. Той го върна в огъня и пак взе ръката на Алиша. Тя се усмихваше едва забележимо на „Давид“ над камината. — В древно време имало такъв обичай — продължи Ричард. Гласът му стана тих и някак далечен, като че идваше от онова древно време. По-нататък Алиша се научи да познава кога той ще заговори за древните — по стоежа на главата му, по тона и изражението му. Защото той се вживяваше дълбоко в древните времена на Херодот, Ксенофонт и Тукидид. За безпросветния запад разказите на Херодот бяха толкова нови, сякаш самият Ричард бе ги съчинил. Той всяка година препрочиташе „Мидийските войни“, „Пелопонеската война“ и „Десет хиляди“. Сега погали ръката на Алиша малко по-силно. — В древно време, когато бедствие след бедствие сполетявало някой град, хората започвали да мислят, че са прокълнати или че са предизвикали гнева на някой от боговете. Тогава те натоварвали на кораби цялата си покъщнина и заминавали да основат някъде нов град. А стария оставяли безлюден — да влиза в него който ще.
— Ричард, подай ми, ако обичаш, статуйката — помоли го Алиша. — Понякога ми се иска да я подържа.
Той скочи и сложи „Давид“ в скута й.
— Слушай, Алиша, преди да изгори къщата ни, в течение на две поколения се бяха родили само две деца. Аз натоварих вещите си на кораб и отплавах на запад, да създам нов дом. Сто и трийсет години са били нужни да се изгради домът, който изгубих, нали разбираш това? Не можех да го заменя с друг. Една нова къща на старото място щеше да бъде нещо много болезнено за мен. Щом видях тази долина, разбрах, че тук е мястото на новото огнище. И ето че вече се задава поколение. Много съм щастлив, Алиша.